Христо Николов

Албум

Роден е в Габрово на 23.02.1889 г., умира в София на 26.12.1957 г. Първоначално учи в Априловската гимназия, а след това в Разград, където през 1906 г. завършва средното си образование. Творческият му натюрел се проявява още в ученическите години, когато участва в списването на училищен стенвестник, прави литературни опити и е инициатор на различни съзидателни дейности. На 17-годишна възраст става начален учител. В периода 1909–1914 г. следва философия и педагогика в Софийския университет. Оттам насетне целият  му професионален път е свързан с образованието, като минава постъпателно през различните му степени – гимназиален учител в Ловеч и Варна, преподавател в Педагогическото училище в Севлиево, училищен инспектор за прогимназиите в Севлиевска, Габровска и Дряновска околия, околийски училищен инспектор в София. През 1938 г. след спечелен конкурс става асистент в катедра „Дидактика и методика“ на Софийския университет. През 1942 г. той е в Германия и Австрия (на собствени разноски), за да проучи организацията и учебното дело там. От 1946 г. е доцент, а от 1952 г. – професор. От 1952 г. до края на живота си е ръководител на същата Катедра. С авторитета си на педагог с голям теоретичен и практически опит той се включва в работата на Института по педагогика при БАН, където е член на Научния съвет и ръководител на Секцията по методика; на Министерство на народната просвета, където е председател на методическата секция за начално образование; на Съюза на научните работници, където също развива активна дейност.

Христо Николов е личност с качества, които позволяват систематична изследователска работа и творчески размах: самодисциплина, съсредоточеност на ума, ритмичност в работата, коректност в отношенията с другите. За необикновената му отдаденост на избраното поприще свидетелстват думите на дъщеря му: „Мога със сигурност да кажа, че за 25 години (времето, което прекарах в нашето семейство) той не се е занимавал с умствен труд само два дни. Единия път – пътувахме до Панагюрските колонии на почивка, и другия – на моята сватба“. И още: „Доколкото си спомням, през целия си трудов стаж баща ми не е отсъствал нито един ден от работа“. 

Христо Николов е изявен представител на т. нар. реформаторско движение у нас. Неговите научни публикации, университетските му лекции, цялостното му участие в образователното строителство съдействат за разпространението и утвърждаването на новаторските идеи в педагогиката, които се раждат в Западна Европа и САЩ, спечелват влиятелни поддръжници и се превръщат в трайна, необратима тенденция за радикална промяна в обучението и възпитанието. В България тези идеи проникват благодарение на наши учени с дипломи, специализации и докторати в Швейцария, Германия и Франция, както и въобще на изследователи с отворени сетива. Хр. Николов влиза в редицата на изявени  български учени като: Д. Михалчев, Д. Кацаров, П. Цонев, М. Герасков и др., които възприемат образователните концепции на световните мислители на образованието Е. Паркхърст, Р. Кузине, О. Декроли, Дж. Дюи, осмислят реформаторските им виждания с оглед на българската образователна ситуация и ги популяризират. Още с първата си публикация – студията „Учебен метод“, излязла в четири поредни книжки на сп. „Ученическа мисъл“ от 1921 г., Хр. Николов заявява реформаторски позиции. Той критикува консервативните методи на Хербарт – Цилер – Райн, разкрива анахронизма на наставническия догматизъм в обучението, тренирането на покорно преповтаряне на казаното от учителя и пледира за нов тип структуриране на урока. В следващите свои трудове Хр. Николов разглежда различни аспекти на препоръчваната промяна в обучението. Той е застъпник на „новото“, „свободно“ и „трудово“ училище, базирано върху самостоятелната работа на учениците, свободата на тяхното мислене, активното участие в процеса на обучение, творческата работа, самодисциплината.

В синхрон с модерните педагогически тенденции Хр. Николов разработва идеята за формиране на ученика като личност. В подкрепа на т. нар. „ново възпитание“, прокламирано на конгресите на Лигата за ново възпитание и най-вече на нейния Пети конгрес през 1929 г. в Дания, Хр. Николов изследва възможностите  за развитие и изява на творческите заложби у учениците. Студията му „Лабораторният план и приложбите му при нашите условия“ (1936 г.) е труд, който разкрива личната оценка на автора за модерните педагогически тенденции и за тяхното възможно адаптиране към българските условия. В тази и в ред други публикации Хр. Николов разглежда детската природа като отправна точка на учебен процес от нов тип, който зачита потребностите на малките ученици от игра и се стреми да приспособи учебния материал към индивидуалните им особености. В тази концептуална перспектива се разглеждат предимствата на т. нар. „Далтон план“, според който колективистичният принцип на работа в класно-урочната система води до обезличаване на отделния ученик. Свободата заема централно място в системата на работа, зад която застава Хр. Николов – ученикът има право да посвети повече време на този учебен предмет, който го увлича най-много; да определя сам темпа на работа при усвояване на определеното учебно съдържание; да проявява инициативност и самостоятелност. Или, обобщено казано, ученикът има право на автономия. Либерализирането на образователния процес възлага много на заниманията с изкуство, които отново се съобразяват с индивидуалността на детето и се преценяват като най-подходящи за неговия емоционален живот. Художеството присъства в обучението под различни форми – като предмет на рецепция и като начин на собствена творческа изява.

Крайъгълен камък в педагогическата концепция на Хр. Николов е участието на детето в група според установените общи интереси. Тук фигурират различни дейности – съвместни наблюдения, опити, трудови занимания, работа с литературни текстове, драматизации и пр. Водещ е принципът за свободната изява – в противовес на принципа на принудата. В контекста на  30-те години, когато Хр. Николов развива тези свои идеи, българското училище е подвластно на строгия дидактизъм. Учениците учат преди всичко по външен подтик. От тях се изисква преди всичко да повтарят наготово поднесените знания. Хр. Николов застъпва и други реформаторски виждания: по-гъвкаво обновяване на учебните програми, самостоятелно търсене на истината, стимулиране на собственото опитно проучване и  изразяване на лично мнение, ограничаване на фронталното обучение и изпитване. Критическият прочит на хербартианската система обхваща и шаблонизирането на обучението, съпроводено от интелектуализъм, който е неподходящ за ученическата възраст. В резултат на всичко това децата получават формални знания, които нямат жив досег с действителността, смята Хр. Николов.   

Христо Николов насочва изследователския си интерес преди всичко към обучението в началните класове. Конкретен предмет на разработките му са дидактичните принципи, изпитването и преговарянето, обучението по четене, писане и граматика. Специален дял в изследователските му търсения заема т. нар. цялостно обучение, чиято концептуална същност се представя в ред публикации от различни автори в сп. „Философски преглед“. Хр. Николов аргументира виждането, че учебно съдържание, което е разпокъсано между отделни предмети и е усвоявано „на парче“, води до разединение на душевния живот на детето и до невъзможност за осмисляне на глобалната същност на света. Тъй като мисли конкретно, детето „се интересува от нещата и явленията в близкия и по-далечния мир обединени, свързани“, отбелязва ученият. Споделяйки идеите на своите съвременници за „цялостност на образованието“, Хр. Николов търси тяхната специфика в началното училище. Неговият принос се измерва и със стремежа му да съобрази принципа за цялостно образование с когнитивното равнище на учениците от началното училище – аспект, който убягва в повечето разработки, които поставят проблема в твърде обща концептуална рамка. Специално внимание заслужава отстояваният от Хр. Николов аналитичен метод на ограмотяване, според който се започва от целостта – децата четат думата изцяло, а след това възприемат нейните части. Целта е да се избегне механичното четене и недоразбирането на смисъла.

Хр. Николов издава 23 книги, посветени на педагогиката – монографии, студии, учебници и ръководства по теория на обучението. Сътрудничи, освен на „Философски преглед“, на всички значими списания и вестници, които се занимават с въпроси на обучението.  

Отдаден на преподавателската си работа, Хр. Николов общува със студентите неформално – лекциите му носят не само знаците на неговата голяма ерудиция и задълбоченост, но и на забележителното лично  обаяние. Възпитаниците му го помнят като спокоен и внимателен човек, който се държи естествено и непринудено, и в същото време излъчва благородство, упражнява силно въздействие чрез бързата си и точна мисъл, печели последователи чрез толерантност и всеотдайност.

Научното дело на Христо Николов е част от фундамента на българската педагогика. Неговата висока ерудиция, отличното познаване на теоретичния и практическия образователен опит у нас, в Европа и САЩ, оригиналните му творчески идеи го правят един от най-изтъкнатите дейци на движението за реформиране на българското училище през ХХ век.  

Използвана литература

Добрев, Тончо, Лилия Пеева. Христо Николов. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 1994.

Разказ на внучката на проф. Христо Николов –

доц. д-р Румяна Пеева –

асоцииран член на Института за физика на твърдото тяло при БАН

Спомените за дядо ми, проф. Христо Николов, са спорадични и от ранните детски години. Когато ме оставяха при него в кабинета, той ми даваше лист да рисувам и продължаваше да си работи. Винаги пишеше с молив и много красиво. На бюрото му имаше много грижливо подострени моливи. Когато бях готова с рисунката, му я показвах, а той ме питаше какво съм нарисувала и написваше под рисунката това, което му казвах.

Като малка обичах да смятам (да събирам или да изваждам главно). Правех го много бързо. Дядо се учудваше на това. Когато му обясних как го правя, той наистина беше впечатлен и казваше: „Дядо ще те направи асистентка по математика“. (Е, съдбата реши друго.)

Когато станах на четири години, той прецени, че е време да ме научи да чета. Не ми даде своя Буквар и първа читанка (в съавторство, 1936 г.), а тетрадка със залепени думички и картинки. Помня, че доста бързо се научих да чета и дори исках да чета вестници (може да съм подражавала на възрастните). По-късно разбрах, че това е в резултат от неговия непосредствено-аналитичен метод, заимстван по-късно от наши съвременни учени.

А сега –  малко от това, което помня от майка си. Бащата на дядо ми е бил от заможен казанлъшки род (Тютюнджиеви). Всички синове са били изпратени да се образоват в Роберт колеж в Цариград, но прадядо ми избягал,  за да се ожени, и отишъл в Габрово – било го срам да се върне в Казанлък. Там станал кундурджия (обущар). Майка помнеше, че като дете била при дядо си – той бил на горния етаж и само кроял, а долу работели чираците.

Дядо ми е имал трима братя и една сестра. Всички братя са с висше образование – Еньо Николов е литератор, Стефан Тютюнджиев е лекар, завършил във Виена, Никола Енев е инженер.

Интересен факт е, че когато най-големият брат – Еньо, тръгнал на училище в първи клас, дядо ми ходел с него като слушател само. В края на учебната година обаче учителят казал, че и слушателят минава във втори клас. И така, двамата братя са били винаги заедно – като студенти в  Университета, в работата и в живота[1].

 Огняна Георгиева-Тенева

Разказът на Румяна Пеева бе записан на 28.02.2023 г. и ми бе предоставен за публикуване в настоящия очерк – бел. авт., О. Г.-Т.

Библиография