Димитър Кацаров

Албум

Роден е в Орхание (дн. Ботевград) на 27.01.1881 г., умира в София на  06.02.1960 г.

Заедно с родителите си Цона Тодорова и Тодор Кацаров, учител,  се премества в София,  където през 1897 г. завършва VI клас на класическия отдел на Софийската мъжка гимназия. В началото на следващата учебна година постъпва във военно училище – „по чисто външно стечение на обстоятелствата“, както сам твърди. На 01.01.1901 г. получава чин подпоручик, но скоро решава да се уволни, защото военната служба го отблъсква: „Нелепостта, безсмислеността и вредността на военното дело се показват страшни на събудилото се и безпокойно младо сърце“.

Д. Кацаров с устрем встъпва в полето на науката. Горещото му желание е да постигне „надлежното освещение на проблемите“, които го вълнуват, а не „създаване на определено положение в бъдеще“. През 1904 г. Д. Кацаров става студент в Женевския университет, където записва Факултета по социални науки. Първоначално учи философия, сетне социални науки и медицина, но след срещата си с проф. Е. Клапаред, психолог, педагог и медик, се спира на психология и педагогия. По това време проф. Е. Клапаред е титуляр на Катедрата по психология и ръководител на Лабораторията по експериментална психология и педагогия, основател на известния Институт „Жан-Жак Русо“ и на Международното бюро по образование. В тази изключителна научна среда Д. Кацаров получава солидно образование. През 1906 г. се дипломира като лисансие по социални науки. В периода 1907–1910 г. по покана на проф. Е. Клапаред е в Лабораторията по експериментална психология и педагогика. Научните интереси на Д. Кацаров се повлияват от Е. Клапаред – преди всичко от изследванията му по психология на развитието, психология на образованието, психология на аномалните деца и експериментална психология. През 1910 г. Д. Кацаров защитава докторат по философия  на тема „Принос към изследване на познавателния процес“.  Върху възгледите на Д. Кацаров оказват въздействие и идеите на Л. Н. Толстой за свободното възпитание. От Джон Дюи възприема разбирането за личностното изграждане във връзка с интереса на детето и индивидуалния му опит, както и за метода на проекта.

Димитър Кацаров пречупва идеите на посочените авторитетни личности през своето научно съзнание и се развива като един от най-мощните двигатели на педагогическата мисъл в България. Особено големи са неговите заслуги за утвърждаване на т.нар. „свободно възпитание“, което е контратеза на хербартианския схематизъм в учебния процес. Част от научната си енергия Д. Кацаров отдава за утвърждаване на идеята за обучение, ориентирано към личността на ученика, за стимулиране на неговото активно участие в урочната работа и на критическото му мислене. Тук именно е и актуалната стойност на много от педагогическите схващания на Д. Кацаров.      

След завръщането си в България през 1910 г. започва работа като стажант-учител в Софийското девическо училище. През същата година става асистент в Катедрата по педагогияя в Софийския университет. През 1910 г. е избран за редовен доцент. Университетските му занимания са преустановени по време на Балканската война, когато е мобилизиран за участие в нея и е повишен в чин капитан. Първата световна война също препречва пътя на научното му развитие. Тогава той отказва да поеме командването на едно бойно подразделение, заради което е осъден, но впоследствие е амнистиран. Завръща се в Софийския университет, от 1923 г. е извънреден професор, а от 1930 г. – редовен професор и ръководител на Катедра „Обща педагогика“. Декан е на Историко-филологическия факултет в периодите 1928–1929 и 1938–1939 г. От 1942 до 1943 г. е ректор на Софийския университет. Като административен ръководител Д. Кацаров проявява умение да подбира кадри, да бъде отличен организатор на преподавателската и научната дейност, да намира начини за финансово подпомагане на студенти без достатъчно средства.

В Софийския университет Д. Кацаров чете лекции по теория на образованието (обща педагогика), експериментална педагогия, опитна детска психология, педеология (наука за детето), лечебна педагогия, професионално ориентиране, философия на образованието, история на педагогията и образованието, съвременна педагогическа мисъл. Още с постъпването си в Софийския университет отговаря за Психологическата лаборатория, създадена по инициатива на П. Нойков – един от първите наши учени педагози и университетски преподаватели.  

Като лектор Д. Кацаров има необикновена харизма. Неговата висока ерудиция, умението му да създава силно поле на педагогически взаимодействия, да завладява умовете на студенти, млади учители, дори на родители и доброволни слушатели и да ги насочва към саморазвитие са редки качества, без които общност от съмишленици не може да се създаде. А Д. Кацаров успява – той е не само самостоен изследовател, но и учен с последователи, вдъхновител на единение около общи педагогически идеи. Авторитетът на Д. Кацаров се дължи и на неговия житейски избор да се откаже от военна кариера и от университетска реализация в чужбина, за да се отдаде на научни занимания, преподавателска работа и образователно строителство в България.  

Научният принос на Д. Кацаров има много измерения. На първо място следва да се изтъкне неговата изключителна заслуга за утвърждаването на педагогиката като самостойна наука – в противовес на схващането, че тя е въпрос на талант и умения. Д. Кацаров обосновава необходимостта от теоретично разгръщане на педагогиката, от надмогване на разбирането, че тя е приложна философия, социология и психология, че е достатъчно да има разработени отделни техники на обучението. В пряка връзка с обоснованата нужда от теоретичен педагогически фундамент стои стремежът на Д. Кацаров да изясни понятийно-терминологичния апарат на педагогиката и преди всичко на предметните ѝ области образование, обучение и възпитание. Образованието Д. Кацаров схваща като жизнена необходимост, без която е невъзможно поддържането на духовния живот.

За разлика от психологията, която схваща детето като обект на изследване, педагогиката според Д. Кацаров мисли детето в перспективата на въздействия, които ще предизвикат неговото развитие. И нещо от изключително значение: той не схваща детето като умален възрастен, а именно като дете, т.е. като човешко същество в ранен етап от развитието си със съответните особености в мисленето и поведението. За да разберем значението на тази гледна точка, следва да знаем, че контекстът, в който то бива застъпвано, все още е твърде консервативен; че детето обикновено се възприема като непълноценен възрастен човек, който трябва да бъде строго направляван. Разбиранията на Д. Кацаров са различни – отношението към детето трябва да се съобразява с неговите нужди и интереси, с неговата детска природа, с неговата индивидуалност – няма дете „изобщо“, има конкретно дете, което играе, любопитства, опитва, трупа собствени жизнени впечатления, обича и желае да бъде обичано. Неслучайно Д. Кацаров става горещ привърженик на педагогиката, която се основава на наблюденията и опита. В полето на неговите специални интереси попадат и децата в затруднено положение или с някакви  патологични изменения.

И друго гледище, несъвпадащо с традициите, – образовател не е само учителят, макар и да е най-важната фигура. В образоването на детето се включват – преднамерено или не – най-различни други хора, родителите на първо място, но и всякакви представители на обществото, с които  невръстният човек влиза в контакт. За да е пълноценно образованието, младият човек трябва не само да бъде приобщен към културната среда, но и сам да стане неин двигател. Цялостността на образователната работа е много важна – в съответствие с интегралната същност на света. Ние днес говорим за междупредметни връзки, но още Д. Кацаров убедително развива идеята за непълноценността на онова образование, в което учебните предмети имат самозатворено съдържание.

Важно поле в научните занимания на Д. Кацаров е педеологията, изследваща физиологичната и душевната цялост на детето, въобще всичко, което се отнася до него. В тези свои занимания Д. Кацаров не стига до подценяване на педагогиката, както правят мнозина негови съвременници, увлечени от модното научно течение.  

Димитър Кацаров е педагог с изключителни заслуги за утвърждаването на личностно ориентираното образование у нас. С непроменима актуалност са неговите виждания за нуждата от реална активност на ученика, която е предпоставка за формиране на собствена самоличност и забележимо гражданско присъствие.

Личният изследователски почерк на Д. Кацаров се разпознава и по засилената експериментална дейност, която извършва с цел обвързване на теорията и практиката.  В тази научна перспектива стоят заниманията на Д. Кацаров с педагогическата психология, детската психология, развитието на детето, индивидуалността на ученика, особеностите на пубертетната възраст, физиологията на половото съзряване, нравственото формиране, интелигентността, индивидуалните способности, професионалното ориентиране.

Енергията на Д. Кацаров се проявява и в други обществени дейности. Сред тях е откриването през 1934 г. на частен курс за подготовка на учителки в детските градини – в момент, когато държавата все още не е създала такъв образователен сектор. Министерството на народното просвещение одобрява този курс, препоръчва го и дори назначава на работа с предимство тези, които са го завършили. В архива на  Министерството на народното просвещение се съхранява правилникът на този курс, който говори за голяма взискателност при провеждане на конкурсния изпит, за високи образователни критерии и за грижливо подбиране на преподавателите, сред които са Цв. Петков, П. Касабова и В. Начева-Петкова.

През 1947 г. Д. Кацаров е избран за член-кореспондент на БАН. По негова инициатива към Философския институт на БАН се създава педагогическа секция, която впоследствие прераства в Институт по педагогика към БАН. Първи директор на този институт е Д. Кацаров. 

През 1937 г. Д. Кацаров създава първото помощно училище в България, което тогава се нарича Възпитателен институт „Развитие“. Днешен наследник на този институт е ІV помощно училище с интернат, което носи неговото име. През 1952 г. Д. Кацаров става директор на Института за физическо възпитание и училищна хигиена. Тъй като в днешно време хората с високи административни длъжности често изглеждат кариеристи, следва да се изтъкне, че Д. Кацаров няма нищо общо с бюрокрацията, синекурното поведение и тщеславието – той първо е концептуалист, вдъхновител и деятел и едва тогава директор. В широкия социален захват на активността му попадат и малолетните правонарушители, чието обгрижване поема създаденият по негов почин „Дом на човещината“. В дейността на подобни формирования Д. Кацаров привлича не само свои възпитаници с доказани качества, но и студенти, ентусиазирани от него, които се включват доброволно. В редицата на подобни инициативи стои и участието в обществени движения за трезвеност, за закрила на децата, за мир и др., изнасянето на лекции в читалища, воденето на семинари с учители и родители.

Димитър Кацаров е автор на множество монографии, студии и статии. Освен на „Философски преглед“ той сътрудничи на списанията „Демократически преглед“, „Учителска мисъл“, „Училищен преглед“, „Педагогическа практика“, „Образование“, „Просвета“, „Борба с престъпността“ и др. Член е на Международното бюро за образование в Женева, на Международната организация на детските учители и Организацията на учителите от горния курс. Сред най-изявените му студенти са Г. Пирьов, Ж. Атанасов. Негова асистентка в университета е В. Манова-Томова, първият клиничен и консултативен психолог в България.

Димитър Кацаров има и голям международен авторитет. Той не само участва в различни научни форуми, но е и член на ръководството на Международната организация за ново възпитание (заедно с Пол Ланжвен и Анри Валон), член е и на Международното бюро по образованието в Женева. По повод на 75-ата му годишнина той получава поздравления от световни фигури като Жан Пиаже, Анри Пиерон и др.

Д. Кацаров има и литературни интереси. Непубликуван остава трудът му върху творчеството на Вазов с оглед на педагогическите схващания в него.  Д. Кацаров е автор и на собствени литературни произведения, които до този момент не са били фокус на изследователско внимание.  

Димитър Кацаров е учен с изключителен принос за българската педагогика, мислител на образованието от европейски мащаб, интелектуалец, активен общественик. Неговите възгледи са мощен двигател в педагогическата теория и практика в актуалното му житейско време, но в огромната си част са актуални и днес, със сигурност ще участват и в диалога за бъдещото развитие на българската педагогика.

Използвана литература

Пирьов, Генчо. Димитър  Кацаров. София: Унив. изд. „Климент Охридски“, 1988.

Кутева-Цветкова, Венка.  Димитър Кацаров – първостроител на педагогическата наука в България. В. Търново: Унив. изд. „Св. св. Кирил и Методий“, 2000.

Огняна Георгиева-Тенева

Библиография