Александър Балабанов

Албум

Шумна популярност приживе и незаслужена забрава после – такава съдба времето е отредило на Александър Балабанов (1879–1955). Неговото име не може да се намери в учебниците, то е в старите списания и вестници, в полемиките, в преводите на произведения от античната литература, в много и различни  събития, които характеризират атмосферата на българската култура през първата половина на XX в.

Невъзможно е да се даде определение на Балабанов с една дума или с една фраза и за това най-често се използва характеристиката, която сам си прави в поемата „Бурени“: „На теория невъзможен, но на практика съществува“. Парадоксална оценка, превърнала се вече в банална формула и затова неприложима за своя автор – ако има нещо, което Балабанов да мрази и срещу което да се бори цял живот, това е поставянето на етикети, използването на клишета, налагането на екзистенциални норми, сковаването в естетически схеми. Неговата жизнена философия отрича застоя, принципите, трайните убеждения, тя е философия на „веселата свобода“ на мненията, мисълта и действията. Стихията на Балабанов е полемиката[1], там се проявява неукротимата му енергия, страстта му да се бунтува срещу „безспорни“ истини и догми.

Неговото мнение, най-често неочаквано, понякога дори шокиращо, винаги предизвиква спорове или поне оживени коментари. Приживе неговите статии се чакат, търсят, четат и помнят. Балабанов не се бои да отрича утвърдени ценности, да дава категорични оценки, да излиза извън каноните на общоприетото и традиционното и с това да печели врагове и да губи приятели. Темпераментът му, неспокоен и експлозивен, не му позволява да напише големи книги, да бъде затворен кабинетен учен, да работи системно и целенасочено. „Жизненият инстинкт у него беше толкова силен, че не можеше да не се яви конфликт между заседналия живот на учения и подвижния на човека“.[2] С всекидневната борба между твърде активния ежедневен живот на личността Балабанов и академичните ангажименти на професора, обяснява прословутата разсеяност на своя приятел от веселото българановско време дипломатът Петър Нейков. Тази балабановска черта е била повод за редица недоразумения, обект на весели истории, разказвани с удоволствие от съвременниците му и от самия него. Няма друг български литератор, който да е бил герой на толкова карикатури (над 100), хумористични и сатирични стихове и фейлетони. Александър Божинов, който много често е рисувал Балабанов, обяснява тази негова, понякога твърде скандална, популярност така: „Сюжетът на карикатурата не може да бъде едно бледо събитие или една невзрачна личност – карикатуристът търси винаги едно подчертано събитие или една фрапантна личност. За него може да се каже, че той е в едно и също време и личност, и фигура, и събитие.“[3]

Александър Балабанов е една от най-колоритните фигури в нашия културен и обществен живот в продължение на почти петдесет години. От многобройните спомени на приятели или случайни спътници пред нас се оформя образът на тази странна личност. Необичайното започва още с външността – занемарена и като че ли забравена от своя притежател – човек със среден ръст, пълен, но с енергична, забързана походка. Най-интересното, запомнящото се според Петър Нейков е съсредоточено в лицето, „в рошавата коса, която се спускаше на гъсти къдрици по едно добре оформено, високо чело. Носът беше чип, с широко отворени ноздри, устните плътни. Но най-типичното, най-сензационното беше в цвета на това неправилно, но все пак изразително лице. Цвят тъмно червен, който проникваше до най-дълбоките бръчки, казал би човек, глава извадена след доста дълъг престой във вряла течност.“[4] Към този сократовски лик нека прибавим остарялото и отесняло облекло, неизменната и вечно претъпкана чанта и постоянното присъствие на млади, жадно слушащи го хора – и неговият портрет ще бъде почти пълен.

Балабанов сам търси оригиналността, но не се ласкае от шумната си слава, а я приема като нещо полагащо му се, естествено и нужно. Този интересен човек няма своя идейна група или школа, той има мнозина почитатели, малцина верни приятели и обичта на своите студенти. Всички, които са слушали неговите лекции, са били поразявани от майсторските импровизации, от неподозираните паралели, от богатството на образи и картини, и всичко това – поднесено артистично, увлекателно, емоционално. Професорът, който познава седем чужди литератури, има на какво да научи своите студенти и умее да го направи ефектно и интригуващо, като древните оратори. Но не само с това той привлича слушатели от всички курсове, които с нетърпение чакат неговите часове и влизат в остри, не само словесни сблъсъци, за да си извоюват места на правостоящи. Ето какво си спомня неговият студент, а по-късно и колега в Катедрата по класически филологии  – проф. Георги Михайлов: „лекциите му докарваха аудиторията до онемяване. Вперили сме очи и ни се е спрял дъхът, на моменти съм чувствал, че ме тресе – някакъв вътрешен огън гореше у този човек, който ни омагьосваше с образи и проникновени мисли“.[5] От него студентите получават преди всичко идеи, макар че не трябва да се пропуска и системата от знания, а той често занемарява тази страна от преподаването. Затова се стига до момент, когато във факултетния съвет се обсъжда възможно ли е такъв антиакадемичен лектор да бъде професор. И за това е имало сериозни основания.

Балабанов е човек умоподбудителен (според находчивия израз на Симеон Радев). Той насочва мисълта към нови, неподозирани, неприети гледни точки за преосмисляне на традиционни явления. Балабанов не пази своите открития, догадки и хрумвания, за да ги изложи системно и задълбочено в студии и книги. Той „сее научна истина“[6] в статии, печатани в незначителни списания и вестници-еднодневки, в провинциални сказки и приятелски разговори. „Навсякъде и преди всичко той като при пожар хвърля през прозореца мисли дълбоки и мисли, наглед изумителни, гледки от природата, облени в поезия, портрети на хора, видени с окото на хумориста, оценки на събития, видени с окото на мъдреца, находки на ума, излети от фантазия, прозрения, пресмятания (и лутания понякога), всичко това тече в буен поток, блъска, спъва се за миг и пак се надпреварва и носи в една реч пълна с образи, ненадейност и чудесии“[7], защото за него е по-важно да реагира на мига спонтанно, бързо, по свой начин – и да се втурне напред.

Този необикновен човек непрестанно търси място и средства да предаде натрупаните знания, да се освободи от осмисленото, разгледаното, за да се втурне с кипяща енергия, към новото и непознатото. „Често като кажа нещо, не го и пиша вече. Смятам задачата си за изпълнена“[8] – казва той в едно интервю. Балабанов е преди всичко човек, отдаден на кипящия живот на своето време. Той иска да въздейства на деня, да насочва и формира общественото мнение, затова коментира, провокира, полемизира по актуалните социокултурни и политически теми. Неговите най-интересни статии са писани по повод, за една нощ, на един дъх. Балабанов няма търпение да анализира и преценява спокойно и бавно, да обобщава чужди тези, на него му е нужна публика, с която да споделя още „топлите“ , злободневни проблеми.

Неговите статии са пръснати „от всички ветрове“ (както сам често е казвал), по цялата периодика в един внушителен период от 1899 до 1955 г. Забравеното не е изгубено, твърди Тодор Боров, не само защото е изиграло своята роля в момента, но и защото, намерено и прочетено днес, чрез него могат да се възстановят не само фактите, но и атмосферата на културния живот у нас. Балабанов съумява да улови същностното, да вижда в незначителното на пръв поглед ключа към разгадка на явлението, да подкрепя с примери от цялата културна история смелите си изводи. Неговите оценки са винаги категорични, дори и в грешките си той е убедителен, защото не познава игрите на полутоновете, на намеците, на удобната средна мярка. Навсякъде и в отрицанията, и в утвържденията се втурва главоломно, залага всичко, за да доказва и внушава. И затова често му се налага да се връща, да се самоотрича, но никога да не бъде спокоен.

Балабанов сам търси предизвикателствата. Той не иска да бъде популярен само като външност и поведение, но и да е нужен на обществото като критерий за възприемане на нови литературни произведения, на обществени, пък и на политически събития. Като че ли няма актуален, наболял въпрос, по който професорът да не се е изказвал, културен институт или организация от онова време, в чието създаване да не е участвал. Той е един от основателите на Дома на изкуствата, председател на българския ПЕН-клуб (след смъртта на проф. Иван Шишманов). Неуморно убеждава държавните институции за необходимостта от Студентски дом на културата и подканя обществото да подпомогне построяването му[9]. Трудно бихме могли да си представим, че тази сграда в центъра на столицата би могла да не съществува, а заедно с нея и многолетните традиции, за съжаление, днес позакърнели, на студентското творчество.

Балабанов не просто обича да бъде сред младите хора – тяхната среда му е нужна, и то не само в университетските аудитории. С тях той дружи като с приятели. Твърде често софийското общество е било скандализирано от професора и неговите студенти, които провеждат поредното си упражнение в близката кръчма. Не по-рядко любителите на туризма са срещали Балабанов запъхтян, но доволен и весел да се катери по планинските склонове или да си почива в хижите, заобиколен от възторжени млади последователи. На една такава екскурзия през 1914 г. се създава прочутото дружество „Бяло море“. Сбирките се провеждат всеки четвъртък извън София (най-често на Панорамата – сегашния квартал „Лозенец“). На тях студентите обсъждат първите си написани работи, четат реферати, споделят радостите и болките си, защото „той ни разбираше така, както никой не ни е разбирал“[10] – твърди Калина Малина. Професорът не само дава първите творчески насърчения на своите студенти, но споделя с тях новите си идеи и планове.

Пред двама от най-активните беломорци – Тодор Боров и Димитър Митов – той разкрива мечтата си да създаде литературен вестник. „Казах им и така си остана у мен това мое изказване. Но у тях то така зачовърка, не ме оставяха на мира. Хайде, та хайде! И така – докато се създаде „Развигор“ – първият литературен вестник не само у нас, но и в Европа.“[11] Това, което Балабанов влага като редакторски опит и публицистично майсторство, е усвоено и продължено от неговия ученик и неизменен приятел Д. Б. Митов в „Литературен глас“. Без тези два изключително интересни вестника в историята на културата ни би се отворила непоправима празнина. Днес – с привилегията на съдници, дадена ни от изминалото време – можем да кажем, че необикновеното приятелство на Балабанов с неговите студенти не е една от многобройните странности на ексцентричния професор, а необходим двустранен стимулатор, който оставя важни следи в българския духовен живот.

Динамичната, изтъкана от неизчерпаема енергия, страсти и емоции същност на Балабанов не му позволява да се посвети само на едно дело, колкото и важно да е то. Затова неговата многостранно надарена личност винаги е обсебена от нови идеи и въвлечена в нови начинания. Той е инициатор и неизменен водач на студентските походи по стъпките на Ботевата чета – от Козлодуй до връх Околчица. Неговите вдъхновени речи, произнасяни на лобното място на поета, стават не само вестникарска тема на деня, но и възпитават поколения млади хора в почит към историческата памет.

В продължение на десетилетия Балабанов е познат и любим сказчик из цялата страна. Той пътува неуморно и като древните певци събира около себе си множество, жадно да се сроди чрез неговото слово с класическите творби на човешкия дух. Беседите на Балабанов се очакват с нетърпение и се слушат с огромен интерес. Той умее да увлече до самозабрава аудиторията, да я накара да се смее до сълзи, да роптае от възмущение, но никога да не остане безразлична. Независимо дали темата е „Душа и поезия“, „Поезията и животът“, „Душа и техника“, Балабанов е неизменно актуален и остро социален. Той говори, „без от нищо да се стеснява и бих казал не подбираше думи угодни томува или ономува.“[12] Всяка негова сказка предизвиква многобройни отзиви в столичния и провинциалния печат[13]. Дълбоко възмутен от груби, политически конотирани отрицания на творчеството и личността на Алеко Константинов, той не само пише литературнокритически текстове[14], но и му посвещава вдъхновени беседи във всеки един от градовете, които посещава. С една от тях – „Алеко Константинов и българската критика“ той предизвиква идеологически преднамерен и необоснован коментар от органа на комунистическата партия вестник РЛФ[15]. Той е провокиран от „извънредно голямата прилика“, между Ботев и А. Константинов, която Балабанов последователно налага в публичното пространство. Това критикът-комунист Любомир Огнянов-Ризор приема за кощунство, но вместо да аргументира друга теза, той грубо иронизира личността на професора. Като житейско поведение и културен феномен Балабанов е абсолютно неприемлив за сектантските позиции на литературния орган на комунистическата партия. Интелектуално формиран от идеите на античната литература и философия за демократичен обществен ред и лична свобода, той никога не прави компромиси с тези свои принципи, колкото и висока цена да заплаща за това устояване.

Всички, които са слушали на университетските лекции на професора, неговите сказки или са участвали в приятелски разговор, неизменно са забелязвали контраста между живото му слово и писаната реч. „Желал бих Балабанов да пише така, както приказва“ – неведнъж му е пожелавал Симеон Радев. И ето неговото обяснение: „Балабанов знае много. Щом седне да пише, литераторът у него ще ли, не ще ли, го улавя за ръката“. Не само необикновената ерудиция сковава „пищното безредие“[16] на неповторимите импровизации, така характерни за разговорите с Балабанов, но и липсата на онзи емоционален контакт, който се поражда от непосредственото общуване. За него, сродилия се с класическия свят и опитващ се да възкреси традициите на древните поне за себе си, истината се ражда в диалога, в дебата, в полемиката. Тези негови убеждения твърде добре се вписват в темпераментния му характер, което обаче го прави неспособен за търпелив и постоянен изследователски труд.  Колоритната фигура на Ал. Балабанов се откроява сред тогавашната малобройна българска интелигенция с несъмнената си ерудиция, оригинална мисъл и сладкодумна реч, затова той е търсен и предпочитан събеседник на чужденците, посещавали страната ни. И повечето от тях си тръгват със спомена за професора, поразил ги с „такава обширност, с такава всестранност, с такава оригиналност на своите понятия за литературата и с такъв размах на мисълта“.[17] И ако твърде малкото книги, които издава Балабанов предизвикват незаслуженото му подценяване в родните академични среди, то това не се отразява на международния му научен престиж. Той е един от най-уважаваните специалисти по антична литература в света. Неговото първо сериозно научно изследване – докторската му дисертация „Юридическото положение на древноелинската жена“ – се признава за едни от най-интересните и често цитирани[18] трудове в тази област. Връчвайки му докторския диплом, ректорът на Лайпцигския университет казва: „Честита България, че има такъв способен мъж!“ Завърнал се в родината си – най-некласическата страна в Европа (според него), той приема за своя мисия да популяризира античната култура у нас.

Балабанов ясно си дава сметка, че политическите и социалните проблеми на нашето общество тогава, а и културното равнище на предполагаемата читателска публика, съвсем не са подходящи за възприемането на теоретични изследвания върху една почти непозната литература, а системните научни занимания биха го обрекли на академична изолация, която неговата жива и енергична натура не би могла да приеме. Затова и до края на своята академична кариера той не написва очакваните големи научни трудове. Добри намерения и желание е имал, това личи от широко замислената литературно-историческа студия „Еволюция на мотивите в гръцката поезия от класическия период“, която той е предвиждал „като опит да се проследи как главните мотиви от живота на народите са влизали като главни мотиви в тяхната поезия и как са се развивали, пораждали и обогатявали самите поетични мотиви“[19]. От замислените пет части Балабанов осъществява само три: „Любовта като мотив в гръцката поезия“[20], „Облакът като мотив в поезията“[21] и „Любовните мотиви в драматичната поезия“[22]. Изучавайки разпръснатото, отчасти унищожено от времето древногръцко лирическо наследство, Балабанов успява да долови смисъла в няколко запазени стиха, да ги постави в контекста на времето и през тази призма да проследи появата и утвърждаването на любовта като основополагащ мотив в литературата. Богатата литературно-историческа фактология му позволява да направи и оригинални психологически наблюдения. Той проследява как интелектуалният опит, емоционалната рефлексия,  отстояването на личностното присъствие в обществото всъщност рефлектират и върху онази духовна свобода, която превръща интимните чувства на древния човек в обект на лирическа и драматургична интерпретация. Привеждайки примери от почти всички съхранени антични творби, Балабанов защитава концепцията си, че любовният мотив преминава през епоса само със снизходително маркиране, свенливо е отбелязван в лириката, където „той протяга ръце, а самите поети сляпо го подминават, защото не знаят какво да правят с него“, за да стигне до „най-пълните и живи образи на изпепеляващата любов“[23] в трагедиите на Еврипид.

Опитът на професора да проследи облака като мотив в поезията е повърхностен. С тази студия той като че ли иска да покаже как, опирайки се на огромната си ерудиция и на феноменалната си памет, би могъл да направи една непретенциозна разходка из световната поезия.

Балабанов не отделя много време на научните си занимания. В тях липсват систематичен подход, теоретични анализи и предварителни концепции. Както навсякъде, така и тук (може би най-вече тук) той се бои от скованост и академична сухота, която би направила написаното от него разбираемо само от малцина и скучно дори за тях. Балабанов се стреми да представи интересно и най-абстрактните проблеми, да пречупи през своите разбирания традиционно приетите тези и с това да ги направи злободневни, дори полемични. Така бихме могли да си обясним популярността на неговата „История на класическата литература“. Тя не само е единственият студентски учебник за дълго време, но  първата книга, в която се дава цялостна представа за литературата създавана в древна Гърция и Рим. Сам проучвал и превеждал запазените текстове, отлично запознат с историята на античния свят Балабанов умело подбира фактите, за да даде не само точна информация, но и за да предаде духовната атмосфера, да очертае любопитни картини от политическия живот и бита на обществото в древните империи. И тук професорът не може да се опази от пристрастията си. С таланта си на критик есеист, той създава ярки, запомнящи се портрети на любимите си автори – Сафо, Еврипид, Омир. Написани с вдъхновение, анализите на отделните стихове, драми или просто запазени отломки Балабанов прави не само през призмата на научната методология, а с емоционалната рефлексия  и чувствителност на поет. Въпреки противоречивите оценки на съвременниците за трите издания (1914, 1917, 1931) днес „История на класическата литература“ се приема не само като етап в утвърждаването на класическата наука у нас, но и като книга, която има рядкото качество да възкресява духовните, битовите, екзистенциалните измерения на един отминал свят. Написана с жив, почти разговорен език, тя отрича каноните на академичния стил и все пак остава в литературната история като „един сериозен опит да се разработят самостойно цели периоди от литературата – един опит, който би правил чест на по-напреднали от нас народи.“[24] Ал. Балабанов твори своя модел на литературна история, която по примера на античността първо е разказана (в лекции, сказки и разговори) и после написана като мозайка от фрагменти. Тезите в нея обрастват с нови значения във времето, развиват се и се променят. Чрез нови текстове авторът ги опровергава и дори се отрича от тях. Той без угризения сменя критически парадигми и еднакво убедено създава противоположни литературно-исторически сюжети. Той не мисли литературата от дистантната позиция на обективния анализ. Според него литературнокритическият текст трябва да бъде сътворен,  защото той не е теоретичен конструкт, а емоционално прозрение. Той е творба, толкова уникална, колкото и самата литература. На фона на толерираната тогава хронологична линейност на литературната история, неговият подход и към древните, и към съвременните литературни сюжети – да проследява сложните им метаморфози във времето и в текстовете на различни литератури, е наистина модерен за началото на ХХ в.[25]

В края на живота си Балабанов съжалява, че се е отдал на наука. „Аз трябваше да стана поет“ – споделя в предсмъртните си часове той пред Симеон Радев. Сега бихме могли да кажем, че по вдъхновение, по сила и страст на внушението, по вярност към своята любов – античната литература, Балабанов е поет в най-поетичната наука – класическата литература.

Според съвременниците си Ал. Балабанов хаотично съгражда своя житейски и научен образ. От дистанцията на времето обаче неговото себеосъществяване като литературна личност е промислено. То е реализирано с поредица от актове, които в сложна система сплитат всекидневно-битови ситуации и творчески жестове. Така той играе своята публична роля на разсеян професор с колоритна външност, разрушавайки представите за традиционното академично поведение и авторитет. Балабанов демонстрира своята близост с младите, закриляйки техните модерни естетически търсения и провокирайки бунтовете им срещу ретроградните норми в науката и репресивните политики в обществото. В същото време последователно налага и пристрастно отстоява своите литературнокритически апологии на консервативната реалистична традиция, подценявайки, а понякога и остро отричайки парадигмите на модерността.

Тази парадоксална сдвоеност подлага на изпитание неговата личност – иронизирана, хулена в своето време и маргинализирана от литературната история. Такава е съдбата и на неговите текстове. Те рядко пренареждат  естетическия канон, въпреки че много често предлагат нови оптики за четене на класически и съвременни творби. Твърде често са в полемична ситуация и рядко имат статута на основополагащи знаци в културното пространство. В обемното творчество на Балабанов – малко книги[26], но над две хиляди статии се очертават две основни тематични полета – съвременната литература и социокултурна ситуация и посланията на античността. Да коментира, да анализира, да опазва историческата памет той приема като своя интелектуална мисия, като възможност за активен и продуктивен диалог с широка читателска аудитория.

Известен навсякъде и на всички като професор, Балабанов е отрицание на традиционната представа за университетски  преподавател – седнал на бюро, отрупано с книги, записки, справочници, задълбочено и систематично разработващ дни и нощи, месеци наред, един научен проблем. След себе си той оставя спомена за „веселата свобода“ на учения, щедро пръснал в статии и разговори идеи, открития, прогностични анализи и оценки, свидетелстващи за неговата „вечна тревога за областите на духа“[27].

Колкото и оспорван, отричан, осмиван или невъздържано руган да е бил Балабанов, има една област от многобройните му занимания, която винаги е будила уважение[28]. Това е неговата неуморна, огромна по количество на издадените книги (над един милион тираж) преводаческа дейност. Тя започва още през 1898 г., когато той, все още ученик в класическата гимназия, превежда от оригинала две от най-хубавите и дълги песни на „Илиада“ – „Убийството на Хектор“ (XXII песен) и „Патрокловото погребение“ (XXIII песен), веднага публикувани в „професорското“ списание „Български преглед“ (1893–1900 г.)[29]. Иван Славейков, тогава учител на Балабанов по френски език и член на Книжовното дружество (сега БАН), му предлага да превежда всеки месец по една песен от „Илиада“ и „Одисея“ за „Периодическо списание“ (1870–1876, Браила); (1898–1910, София) срещу хонорар от 48 лева за песен[30] – нещо, твърде рядко тогава и много примамливо за един бъдещ студент без никакви доходи. Но още същата есен, той, като на шега, спечелва конкурс за стипендия по класическа филология и заминава да учи в Лайпцигския университет.

През 1904 г. Балабанов се връща в България, всестранно подготвен за висока академична кариера Много бързо обаче осъзнава, че  призванието му е да бъде публицист, да се изявява като обществена фигура, защото са му нужни социални контакти – живи и непосредствени, с читатели и слушатели. Той се нуждае от публика, която да го коментира, оспорва или хвали. Така професорът по класическа литература, ерудираният учен предпочита да се реализира като критик, поет, редактор, преводач и какво ли още не, за да не бъде духовно изолиран и самотен. Тази многостранност на неговите занимания не е само въпрос на темперамент и характер, в нея е заложен и бурно изявен стремеж на българската интелигенция да се съизмерва като равнопоставена с европейския културен елит, да просвещава четящата публика, да отваря художествените пространства на родното към модерните естетически тенденции на чуждите литератури. В това търсене, в движението напред Балабанов в никакъв случай не се е чувствал с понижено самочувствие, с комплекси за малоценност като представител на малък народ, на затворена и изостанала страна. Напротив, той сътрудничи на немски, английски, френски, италиански, чешки вестници и списания, чувства се равен и общува приятелски с видни интелектуалци на своето време. Балабанов е представител на онзи тип български интелигенти, отворени не само за обществото около себе си, но и за света навън. Той е олицетворение на свободата, която разкрепостява мисълта от сковаността на домораслите критерии дава ѝ простор, широта и нови измерения.

Трудно или почти невъзможно е да се изброят всички преводи, които Балабанов прави от старогръцки, латински, немски, английски. Някои от тях излизат в отделни книжки на „Всемирна библиотека“ (издателство „Александър Паскалев“), други са пръснати в стария периодичен печат и особено в изящното илюстровано списание „Художник“. И в тази област, както навсякъде, Балабанов е вложил целия плам на неспокойната си натура, дал е неповторимия отпечатък на своя стил върху всеки преведен или по-скоро пресътворен ред, защото той умее не просто да предаде смисъла на оригинала, но и да съпреживее текста така, че да запази неговата поетическа сила. Най-голямото достойнство на Балабановите преводи е техният език – естествен, жив, колоритен, за какъвто през целия си творчески път е бил радетел Иван Вазов. За високата оценка, която народният поет дава на младия преводач, свидетелства текстът на негово писмо: „Уважаеми, г. Балабанов, чета с наслада Есхила и Еврипида във Ваш превод. Яснота, чистота, стегната реч, добросъвестна работа! Това е рядко срещано у нас! Сърадвам Ви и ви стискам ръката“[31].

Колкото е нехаен Балабанов към композицията и езика на някои свои статии, толкова търпелив, взискателен, дори безкомпромисен е към своите преводи. Не са евтина поза думите му, представяйки своя превод на „Фауст“[32]: „Ако някъде преводът ми е слаб, то не е защото езикът не стига, а защото аз, преводачът, съм слаб“. Това е съвсем искрена самооценка на търсещия съвършенство творец.

1906 г. е интересна в историята на литературния ни превод, защото почти едновременно се появяват първите преводи на Гьотевия „Фауст“ – в проза от Иван Ганчев и в стихове от Ал. Балабанов. Първият е категорично отречен от критиката и отдавна забравен. Вторият се коментира оживено при всяко от десетте издания (последното е от 1972)[33]. Ако проследим историята на отношението към Балабановия превод, ще установим, че с изминалото време критиците стават по-обективни, оценките – положителни, достойнствата – по-неоспорими.

Една от първите и най-жестоки рецензии за превода на „Фауст“ се появява в списание „Мисъл“.[34] Тя поставя началото на сложните, непримиримо полемични взаимоотношения между Боян Пенев и Ал. Балабанов. Стремежът към максимализъм, изглежда, води младия тогава литературен критик и той не иска да види нито едно положително качество на този превод, заслужаващ уважение (въпреки някои недостатъци) – дори само като първи опит да се даде възможност на българските читатели да се запознаят с това класическо произведение. Мнението му е категорично: „Преводът е минал през богатството на Гьотевите образи, както през тръните. Той си е извадил очите в тях още преди да ги види. Музикалността на стиховете ми напомня шарманите по цирковете, в които мелодията върви два такта преди акомпанимента...Образът на Гретхен е копиран с дебела бояджийска четка.“[35] Преводачът е заклеймен още по-безкомпромисно: „Независимо от крайната неграмотност в неговия изказ, нему липсва и най-елементарно качество на стилист“. Справедливата  в някои критически наблюдения, но и преднамерено пристрастна, рецензия на Б. Пенев, както и статията му „Литературата около „Българан“,[36] са израз на появилото се вече разделение в българската литература между строгия естетизъм на списание „Мисъл“ и бохемската свобода на „Българан“. Продължено и още по-категорично затвърдено чрез непримиримите полемики между „Златорог“ – изразител на променените от новото време, но близки по същност естетически позиции на четворката от „Мисъл“ и вестник „Развигор“.

И все пак, ако се върнем към превода на Балабанов и потърсим какво поддържа неговата актуалност и дълголетие, толкова рядко срещани в преводаческата практика, може би ще намерим отговора във всичко онова, за което е бил отричан. Това са „грапавите“ стихове, неточните рими, нарушената ритмика и всички несъвършенства, които предават без поетическа стилизация, може би прекалено буквално, а редица стихове и прекалено несръчно и дори разговорно,  един близък до оригинала „Фауст“.

Балабанов съзнателно е търсил старинен оттенък на езика, за да предаде по-точно Гьотевия стил, близък до немската народна песен, но на съвременния читател някои думи от неговия превод звучат така архаично, че остават неразбираеми или будят неправилни асоциации. Тази естествена логика в развитието на езика изисква нови преводачески опити, но Балабановият „Фауст“ има основополагащо място в българската рецепция на преводите на този литературен шедьовър.

Проследявайки разностранните занимания на Балабанов, бихме могли да създадем твърде точна представа за духовния живот у нас през първата половина на ХХ в. Той е неделим от неговата кипяща, променяща се драматична същност. Балабанов е навсякъде. Неприемлив за „приличното“ общество, но и незаменим. Той може едновременно да определя литературните награди на Министерството на народното просвещение и да бъде в журито за избиране красавицата на сезона.

Този човек ще извади от забрава и ще въведе в най-устойчивото пространство на литературния канон – „Записки по българските въстания“, и в същото време ще дава съвети: „Как да постигнем идеален брак“,[37] „Руси или чернооки“.[38] Как да си обясним това? С многото интелектуални лица на неговата динамично променяща се личност или с вътрешна необходимост да е навсякъде, със суетно желание за популярност дори  и като автор на тривиални текстове или с необикновено умение да дава блясък на баналното и смисъл на пошлото? С всичко това и с нещо много по-важно като мироглед. Елин по дух, Балабанов търси загубеното единство на културата. За него тя е неделима хармонична цялост, която трябва да се създава от личности, органично съчетали в себе си високите духовните ценности с предизвикателствата на ежедневното битие.

Този идеал на древните той не може да наложи на обществото, което от векове има различни критерии за творческата реализация на различните изкуства и тяхната естетическа оценка, създало е строги граници за достойните и непристойни постъпки, позволените и непозволени норми на поведение на отделните класи, касти, прослойки и професии. Когато университетският професор излиза извън тесните и консервативни правила на публично поведение и интелектуални позиции, обществото му отвръща с осмиване. Балабанов знае, че не може да върне загубените красота и хуманизъм на един отминал свят, но не се отказва да го популяризира и да го съхранява като свое сакрално духовно пространство. Затова в делата си той никога не се ограничава в рамките на допустимото, общоприетото и традиционното. Отвоювал на висока цена правото си да пише това, което мисли, да отговаря на всякакви въпроси и да пита за всичко, да гледа на света и хората свободно, „щото нищо да не ти е противно, нищо да не те пълни с омраза, за да не смяташ, че едни хора са дяволи, а другите са само ангели. А да съзнаваш, че човек е сътворил вериги на душата си с невъобразимо много съображения и осигурявания от всяка страна и е сторил от обществото си един пъкъл.“[39]

През целия си живот с невероятна последователност Балабанов „сее ветрове и жъне бури“.[40] Спокойното, тихо и уравновесено съществуване му е непривично и непознато. Постоянно обзет от някакви идеи или увлечен от неотложна работа, той е „една вечна тревога“ – според сполучливото определение на Елин Пелин. Неговите реакции – често спонтанни и необмислени, но винаги резултат на дълбока убеденост, пораждат коментари, провокират спорове, създават опоненти, но и му дават  правото да каже със самочувствие: „Има ли някой културен, исторически, дори политически въпрос, за който аз да не съм издигал пръв глас, без да изчаквам да се изкажат всички и да се очертаят настроенията. Напротив, гледал съм аз да ги създавам и това ми е струвало много, но и голяма радост ми е доставяло.“[41] Сигурно е имало и такива събития, на които професорът не е могъл да откликне, но истината е, че този „опако мислещ“ човек не се страхува да бъде жестоко оспорван, напълно отричан, иронизиран или обругаван. Неговият свободен, несковаван от правила и догми дух, често го провокира да се замесва в конфликтни ситуации, да изказва своите остро критични наблюдения за времето, в което живее: „В нашите води могат да живеят само малки и еднакви рибки. По-голямата няма да изяде по-малките, а по-малките изяждат по-големите, щом се появят.“[42] Или: „Никой не смее да казва това, което мисли. Нито пък наистина мисли това, което казва за работите на българския свят. Защото, ако се опита да стори това, ако е политик, ще бъде подгонен от гнъсна тълпа на хитри народни трибуни, ще бъде наклеветен като предател. Ако е учен, ще бъде осмиван и унижаван от организираните посредственици и представян като несериозен. Ако се опита като общественик или като мислител да изтъкне някое недоразумение в нравствените ни схващания, ще бъде изхокан от глутницата на лицемерите. Ако е литератор и казва нещо ново, уплашените предъвквачи и преписвачи на чужди книги и евтино купени умове ще залаят, както залайват триста псета наведнъж, щом влезе нов човек в някое село.“[43] Безмилостни, но обективни социално-психологически наблюдения, които трудно могат да бъдат опровергани.

В края на 1920 г., след продължителен и унизителен престой в Турция, у нас пристига Московският художествен театър. Ето какво разказва синът на Василий Иванович Качалов за посрещането и престоя в София: „На около 30–40 метра ние видяхме група хора, която бързо се приближаваше към нашия вагон. Изведнъж забелязахме, че най-отпред, заедно с клатушкащия се, пълничък Леонидов, носи своето дебело коремче някакъв плешив човек; изведнъж лицето му се показа и ние разпознахме в него наш близък, близък познат – ура! Това беше Дуван, нашият Исак Езерович Дуван-Торцов, бивш артист в МХАТ, а зад него още някакви белозъби, оживени хора, около 20–30 човека. Ние слязохме от вагона и един от пристигналите се хвърли на Василий Иванович (Качалов), прегърна го, взе ръката му и я целуна. „Киров, братушка Стефан Киров!“ – позна го татко. Киров бил някога сътрудник на Художествения театър и го наричали просто „братушка“ – така по-рано казвали на българите в Русия. Нас ни прегръщаха, целуваха, всичко се смеси – приветствия, възгласи, ръкостискания. Онтово, както в Понти – от мрак към светлина, от унижения към почести, от мъка към ликуване ни водеше името на нашия театър. Любовта на хората към Художествения театър ни спаси още веднъж. Вчера ние бяхме гладни, жалки бежанци, днес скъпи гости, посрещнати с почести в тази малка, но добра и сърдечна страна, на този ласкав и ведър народ. Когато говорим за София, трябва да кажем, че там ние имахме най-големи успехи и никога малки. Всеки спектакъл беше триумф на руското изкуство.“[44] Българските артисти, почитателите на театъра обграждат гостите с обич, грижи, топлина и възхищение. Народният театър сваля обявената програма и им предоставя неограничено време и възможно най-добри условия за репетиции и представления. Тодор Боров, съвременник на това събитие, си спомня: „Те пристигнаха със свои декори. Когато се вдигна завесата, за да се играе „Вишнева градина“ – хората ахнаха. За първи път тогава видях такова нещо – публиката изръкопляска на декорите. Ефектът от представлението беше поразителен. Те създадоха празник на измъчената, отчаяна след двете национални катастрофи българска интелигенция.“[45]

И точно в този момент на всеобщо възхищение и опиянение излиза статията на Балабанов „Художествен театър или „Вишнева градина“[46], която става изключително популярна със скандалната фраза: „Стига, за Бога! Покажете ми човек с шест ръце, теле с две глави, дайте ми зелен кон, избавете ме само от тази естественост!“ Обществото е шокирано – предизвикателството на професора е недопустимо, защото той не просто отрича, а пародира художествената школа на Станиславски, която вече има признанието на европейската театрална критика и публика. Често са обвинявали Балабанов, че е написал статията само от суетно желание да бъде оригинален, да отрече това, което всички приемат като нов театрален стил, за да се превърне в шумна сензация. Със сигурност скандалната популярност  го е привличала, но естетическите му аргументи всъщност защитават класическия театър, който е най-близо до античните измерения на това изкуство. Въпреки че Балабанов се е утвърдил като критик с верен усет за талантливите явления в културния живот, проявява толерантност към провокациите на литературния модернизъм, той е прекалено консервативен към новите методи и школи в театралното изкуство. Според него те накърняват внушаващата сила на словото, изискват от артиста ефектна и зрелищна игра, а не таланта да се преражда на сцената всеки път, с всеки образ. Затова той иронизира постановките на Московския художествен театър, категорично отрича радикалния сценичен авангардизъм на Райнхард. Според него, колкото и да са различни, тези новаторски подходи променят същността на театъра, свеждат го само до „постановка, истинска, условна, постановка дюлгерска, постановка и нищо друго“[47]. С целия си полемичен патос и интелектуална енергия професорът по класическа литература се опитва да възкреси и наложи на своето време принципите на древния театър, където „театралността“ не е недостатък, а необходимо условие. От литературно-историческа гледна точка тази статия е показателна както за личното поведение на Балабанов – публично да заявява своите позиции, упорито и категорично да ги отстоява, каквато и обществена реакция да предизвикват те. В периодичния печат излизат повече от 15 публикации, които коментират, анализират, оспорват, тезите на Балабанов, ругаят го, обвиняват го, дори го заплашват. Полемиката се репродуцира много пъти и през следващите години. Този нестихващ интерес, изопачаването, дори дописването на автентичния текст принуждават Балабанов да го препечата в „Развигор“. За безпрецедентната популярност на „Художествен театър или „Вишнева градина“ красноречиво говори и фактът, че дълго време една от най-посещаваните кръчми в София се е наричала „Зеленият кон“ и авторът много се е гордеел с това.

Балабанов може да бъде и критичен, и ироничен, и жесток, защото сам никога не се е страхувал да бъде отричан, оспорван или грубо руган. Неговият свободен дух, несковаван от правила и норми, често се втурва, без да преценява бъдещите неприятности, за да каже своите горчиви и жестоки наблюдения, да разобличи обществото, в което живее. Възмутен от отношението към българските писатели, изпратени като делегати на един от поредните конгреси на ПЕН-клуба, той пише: „Нашите господари поискаха да изпитат садизма си върху нас и да ни дадат да почувствуваме тяхното превъзходство – пуснаха ни почти без пари …

Преди всичко материалната култура!

Ще ви кажа аз на вас! Вие, които правите тая българска материална култура – какво направихте, за да си позволите така самодоволно да ни презирате? Благоденствие ли дадохте на народа, образцови пътища ли му направихте, добри обществени служби ли му осигурихте, национално обединение ли му дадохте, осигурихте ли съществуването на България – ха, какво, какво направихте?

А тия, на които вие искате да гледате със самодоволно презрение – те усъвършенствуваха българския език, направиха го да може да изказва всичко, създадоха отлична наука, учени, писатели, поети, които да се мерят с най-големите на най-големите народи, дадоха един Ботев, един Вазов дадоха…“[48]

Неведнъж Балабанов е казвал, че на него му е нужна конкретна тема или идея, за да пише, че абстрактните теми, приказките „по принцип“ не го привличат. Той трябва да почувства, да съпреживее проблема, да се възбуди страстта му да спори или убеждава – и тогава да приседне на първото попаднало му място – „в кафенето, в трена, в хотелската стая, в някой от ъглите на печатницата“[49] и да напише „на коляно“ поредната статия. „Аз съм с неслаба вестникарска душа и още кръвчица“[50] – признава Балабанов, а ние бихме добавили, че в умението му бързо да отреагира, „когато споменът още гори“, е неговата сила. Големият литературно-исторически наратив, никога не е привличал Балабанов, в дългите текстове личи напрежението на пишещия човек, който с усилие обуздава неспокойната си мисъл, непрестанно насочваща се към неочаквани паралели и ненадейни асоциации. Потопен в такъв сюжет, читателят се чувства объркан, недоумяващ и като че ли измамен, но има ли търпението да стигне до края, хаосът се оказва логическа структура, проблемът анализиран, изводите ясно структурирани. Добра илюстрация за това, е статията-спомен „Навечерие и зора”[51]. Тя сплита и наслагва различни събития и подходи – реални и фикционални, документални и емоционални, разколебавайки традиционната представа за мемоарния жанр, превръщайки го в сложен социално-политически и психоаналитичен пъзел.

Краят на Първата световна война го заварва във Виена, където се самонатоварва да представя нашата победена и политически изолирана страна пред разбърканата и новоустройваща се Европа. Неговият разказ за мисията му в Прага преминава през безброй перипетии, лъкатушения, отклонения, привидни колебания, примери от всички области на живота. Умело използвайки стилистични похвати, характерни по-скоро за криминалния жанр, отколкото за публицистиката, Балабанов ни кара да четем все по-бързо и с все по-нарастващ интерес да чакаме развръзката. Умело използвайки ефектни реторични похвати, той сгъстява напрежението, градира интереса и, разбира се, предлага неочаквана развръзка, с неочаквани аргументи.

Кратки или дълги, злободневни или обзорни, статиите на Балабанов имат рядкото качество да се помнят дълго и да се четат  с нестихващ интерес от неговите съвременници. Но какво ги прави привлекателни, когато, извадени от праха на времето, те не могат да ни въздействат с най-силното си качество – актуалността? Може би за това, че почти винаги в тях са вложени оригинални интерпретации на художествени текстове и коментирани са актуални културни събития, маркирани са народопсихологически характеристики, които се оказват устойчиви във времето, обосновани са социални  и политически прогнози, които удивляват с точността си. С тънкия си усет за съвременност той успява да улови „пулса на живота – така, че да бъде еднакъв и едновременен с пулса на произведението“[52], а със задълбочените си и многостранни познания на елинист да изведе историческите причини и да обоснове такова тълкуване, че бъдещето рядко би могло да го опровергае. Колкото и подвластен да е на пристрастията си Балабанов, неговите оценки за българската литература най-често са обективни и точни, направени от критик с добра теоретична подготовка и детайлно познаване на съвременните естетически парадигми. Познати са обаче и редица негови текстове, в които е несправедлив към безспорно талантливи съвременни творци. Но и в случайните критически грешки или в последователните и преднамерени отрицателни оценки, личат парадоксите на необикновената му личност. Ценителят на древната лирика, който смята за ненадминат поетически образец стиховете на Сафо, няма сетива за любовта и отчуждението, смирението и трагичната обреченост в лириката на Димчо Дебелянов. Той – интелектуалецът, разчитащ с лекота многопластовите и многозначни послания на съвременната европейска поезия, ценителят на френските символисти, позволява в неговия вестник поезията на Николай Лилиев да бъде заклеймена като „мъртва“[53]. Разбира се, тук важно значение има и фактът, че поетът е съредактор на списание „Златорог“, с което „Развигор“ е в постоянна полемика.  Най-тежка сянка върху критическата обективност на Балабанов са преднамерените критически интерпретации, напълно лишени от обективност статии, посветени на творчеството на Йордан Йовков. В тях оценката на критика е подвластна на екзистенциалната му мисия – неуморно да утвърждава в литературното поле само прозата на Елин Пелин, да не пести суперлативи за всяка негова творческа реализация.

Балабанов има сложно, нееднозначно отношение към духовните сюжети на времето. Той проблематизира традицията, канона, устойчивите норми, общоприетите критерии. Неговите текстове събират в хармонична цялост резки, категорични, понякога противоположни жестове. Професорът предпочита деконструкцията пред създаването на строго логични, обективно аргументирани научни цялости. Неговите студии и статии подреждат като пъстра мозайка отделни фрагменти от духовната картина на ХХ в. Той е убеден, че в културната съвременност нямат място бездарието и пошлостта, налагани в модерни тогава художествени четива. В разцвета на шовинистическото стихоплетство, по време на Първата световна война, излиза една статия на Ал. Балабанов, която предизвиква широк обществен резонанс, защото обявява „Епохата на Любомир Бобевски“.[54] Тя се промъква през военната цензура благодарение на привидния възторг от автора на „любимата песен“ – „Съюзници-разбойници“. В нея професорът успява да се подиграе не само с бездарието на официалния поет, да разобличи чрез виртуозни игрословия и блестяща ирония цялата шумна и фалшива военновременна поетика, която „не ще Ботев – иска Любомир Бобевски“. Тук иронията, сатирата, игрословията се редят с такава непринудена естественост и фамилиарност, че тази статия и досега би могла да служи като образец в нашата не особено богата литературна памфлетистика. В същото време той прави задълбочени интерпретации на масовата психоза и на булевардния вкус, извеждайки причините за популярността на този текст.

Твърде често колоритните полемики, скандалните текстове, сложните лични отношения заемат по-устойчиво място в културната памет. Споменът за раждането на голямо творческо постижение, за ненадейно избухване на незнаен талант, за ярък дебют или напълно забравен литературен шедьовър остават скрити в пожълтелите страници на старите издания, за да се изумяват поколенията на нехайството и липсата на прозорливост на своите предшественици и да допускат същите грешки в своето време.    Днес като че ли е недопустима мисълта, че „най-българската книга“ – както я определя Ефрем Каранфилов, – „Записки по българските въстания“, може да остане в забрава почти четиридесет години, да бъде пренебрегвана и отричана заради своя груб, но колоритен, просторечен, но богат български език, а нейният автор, апостолът от Априлското въстание, сподвижникът на Бенковски, идеологът и организаторът на Съединението и не на последно място – един от най-находчивите, остроумни и талантливи публицисти – много скоро след ранната му и ненадейна смърт да бъде забравен.

През 1922 г. Балабанов обявява отдавна неспоменавания и незапомнен като писател Захари Стоянов за „класик на българската проза“[55] и за „един наш Тукидид“ и прави първия блестящ анализ на „Записките“. За Балабанов всяко изречение от изповедта на З. Стоянов е не само откровение и висша естетическа наслада, но и критерий за писателски талант. Умението да се разказва увлекателно и остроумно, с такова въображение, хумор и самоирония, с такъв патос и болка, според професора, рядко се срещат и в европейските литератури. Този литературоведски текст на Балабанов е важен, с това че вписва, в най-неоспоримото пространство на българския литературен канон (колкото и спорен да е самият той), един автор и една книга, забравени почти 40 години. Той е интересен, дори парадоксален като смислов конструкт. Задълбоченият литературоведски анализ рязко е прекъснат от един сюрреалистичен сюжет. Интригуващо и колоритно, професорът разказва как „случайното“ открива „Записките“ на тавана на една копривщенска къща: „И още там над самите нощви заврях глава над Записките. И вече нищо не можеше да ме помръдне от тях.“  Наистина Балабанов умее и да развенчава, но и да създава митове. И в двата случая е еднакво убедителен. Очевидно, не точно така и едва ли точно тогава, той открива книгата, но е неоспорим факт, че е създал ефектен и запомнящ се сюжет, публикуван в  най-подходящия политически и социокултурен момент, за да възкреси едно гениално произведение на българската литература, което размества общоприетите ценности.

Ако направим паралел между личността и съдбата на З. Стоянов и тази на неговия откривател, можем да твърдим, че не напразно техните имена са свързани и тъкмо Балабанов е бил този, който е трябвало не само пръв да заговори, но и да оцени таланта на писателя.[56] И Балабанов, както и З. Стоянов, е един от най-популярните хора на своето време и като външност, и като поведение, и като учен, и най-вече като публицист, но и той много скоро след смъртта си остава като че ли само герой на безброй анекдоти, в спомените и почитта на неколцина свои ученици. Трябва да минат двадесетина години, за да бъде преоткрит като литературен критик, езиковед, редактор на първия у нас литературен вестник „Развигор“ – и най-вече като изискан стилист, който изненадва не само с точни попадения и афористични мисли, но и с колоритен и богат език. Тук е най-голямото му родство със З. Стоянов. За критика той е морална подкрепа и учител в неизчерпаемата свежест, красота и сила на родния език. В своето възмущение от това, че „езикът на българската литература забледня, стана слаб и недъгав, мършав, книжен и досаден“[57], в борбата си за запазване на неговото богатство, колорит и естествено развитие, той търси, макар и фикционална, подкрепата на З. Стоянов: „Но аз знам и това, сам З. Стоянов ще ми извика „Браво!“. И това ми е повече от много.“[58] 

„Ако Балабанов повтори съдбата на З. Стоянов, ако той има читатели, които го четат заради това, което той им дава, без да се интересуват дали критиката има отношение към него, една такава творческа съдба няма да бъде най-лошата, която бихме му пожелали.“29 Въпреки проблемите, настроенията и пристрастията на новото време, Балабанов наистина е от онези щастливи публицисти, които са имали своя аудитория. Тя може невинаги да е безрезервно съгласна, но винаги с интерес чете неговите статии. За нея той е писал така естествено и увлекателно, като че ли разговаря с приятели. Пред своите читатели Балабанов си позволява да бъде непосредствен и колебаещ се, да се цитира, да припомня минали свои „грехове“ и заслуги. B него няма онази лицемерна скромност, която би го накарала да премълчи някое свое откритие, или високомерна гордост никога да не признава минали заблуди. Той е непрестанно търсещ, непризнаващ абсолютни истини и непроменливи взаимоотношения, спорещ, публично самоотричащ се, иронизиращ, обвиняващ и търсещ прошка. В този смисъл много показателен е споменът на Дора Габе: „Сред най-голямата ежба Б. Пенев получи писмо от Балабанов. Четох`го и настръхнах. Надали някой се е самообвинявал с толкова искреност, с такова желание да се самоунищожи, да си навлече зло, но и с такова чистосърдечие, детинщина и смелост.“[59] Сложни, противоречиви са взаимоотношенията между двамата професори, предпоставени от противоположните модели на екзистенциално и академично поведение. Това са два различни интелектуални свята, които въпреки инцидентните опити за лично сближаване, помирение и извинения, непреодолимо и все по-категорично се оттласкват един от друг. С еднаква лекота Балабанов се включва във всичко, което актуалният социокултурен момент изисква. Той не е строгият, дистанциран професор, който изпитва удовлетворение от системните научни занимания, като своя университетски колега. Неговата сила е в публичните изяви – дава интервюта по политически, литературни, езиковедски, театрални, морално-етични теми, тича по учреждения, за да подкрепи обществено полезна инициатива или да разреши сложен личен казус на приятел, студент, случайно срещнал го гражданин. Балабанов се отдава на призванието  си да бъде публицист, който пише непрестанно – без клишета, без повторения, винаги с оригинални тези, които предлагат нестандартни посоки за размисъл, себепознание, промяна. Това е публицистика, в която прозира архетипната културна памет, която неговата огромна ерудиция влага във всяка дума, но без да бъде дидактична и да потиска читателя със своята претенциозност.

Балабанов е олицетворение на онзи стремеж към духовно самоусъвършенстване, който отрича всеки застой, всяко ограничаване от догми и идеологии. Последователно и неотклонно той се противопоставя на всичко, което сковава мисълта, налага пошлото и тривиалното като художествена мярка. Като културен феномен той олицетворява духовната атмосфера на своето време – динамично променящо се, естетически многозначно, наситено с културни метаморфози и обществени катаклизми. В продължение на близо половин век Балабанов е една от най-интересните личности в страната. Не само с ясно заявените си позиции по актуални проблеми, но и с дързостта си на човек, осмелил се да бъде неконвенционален, да отхвърля общоприетите норми на поведение и външност, отговарящи на титлата и на обществения му престиж. В това неговите недоброжелателни съвременници са виждали само суетно желание за слава, днес обаче той е еталон за търсещия предизвикателства, свободният, играещият много и различни роли творец. Затова е трудно или почти невъзможно да бъде представен един завършен и пълен портрет на проф. Александър Балабанов. В него винаги ще има нещо недоизказано, недовършено, непознато, пропуснато, защото и самият той винаги е искал да бъде хармонична цялост от несъвместими противоположности:

И мраз,

и жар,

и роб,

и цар,

и гроб,

и ден,

и лъв ,

и мек.

За всеки час!

Такъв човек съм аз.

(Автобиография)

Елка Трайкова

Библиография