Орлин Василев

Албум

Орлин Василев (псевд. на Христо Петков Василев) е роден в с. Враняк, Врачанска област, на 20.11.1904 г., умира в София на 2.04.1977 г. Прогимназия завършва в Бяла Слатина, а гимназия във Враца (1923). Израства в семейство на убедени социалисти. Баща му, Петко Василев – дългогодишен учител, директор на гимназията в Бяла Слатина, участва в борбите срещу режима на Стамболийски, а по-късно е един от първите делегати на партийните конгреси. Майка му, Мария, е чиновничка. Още като дете О. Василев  е воден от своята майка по работилници, шивачници, в комунистически клубове, на марксистки лекции и др. В ученическите си години работи в печатница, дърводелска работилница, мелница, като помощник-огняр, овчар и копач. През 1919 г. става член на Съюза на комунистическата младеж (до 1924 г.).  Основава пет младежки дружества и участва в тяхната дейност, член е на нелегалното ръководство на комунистическите кръжоци в гимназията.  За тези си дейности е изключен от гимназията в V и VI клас. Участва в Септемврийското въстание (1923) и е арестуван.

След освобождаването му, между 1923 и 1925 г., работи като учител в с. Козлодуй (дн. град Козлодуй), където продължава революционната си дейност вече като член на БКП (1924). През 1925 г. е уволнен от гимназията заради комунистическите си възгледи и заедно със своето семейство (съпруга Кунка и син Орлин) заминава  за София, където в началото работи като продавач в магазините на кооперация „Напред“, писар в Окръжния съд, а след 1944 г. като директор на радиоразпръскването, в кинематографията, в редакцията на „Литературен фронт“, директор е на Столична библиотека (1941–1942), на Народна библиотека (1963–1964) и др.

Пътят на О. Василев от ранна детска възраст до първите му художествени опити оставя дълбоки идеологически, емоционални и идейни следи в неговото творчество. Особена травма за него се оказва несполучливият семеен живот на родителите му, която изостря чувствителността на бъдещия писател към човешкото нещастие. Трагедията на майката (тя е трябвало да се справя сама с двете си деца) създава у него особен интерес към драмата на жената, който осезаемо се усеща в много негови творби. Страданията на детето също вълнуват писателя. Родени в болка, в непосредствен допир до хората и  живота, екзистенциалните проблеми полагат основата на големите обществени конфликти, нравствено-философски категории, които ще станат предмет на цялото му творчество.

Орлин Василев е автор на драми, романи, разкази, приказки и множество статии, очерци, публикувани както в периодичния печат, така и в отделни сборници.

Писателят дебютира през 1927 г. в Антон-Страшимировия вeстник „Ведрина“ със статията „Писмо от една жена“ (1927, бр. 37, под псевд. Плама Петрова), в която изразява остра реакция срещу уволнението на жените работнички и чиновнички. Друга статия, публикувана в същото издание, която излиза с постоянния му псевдоним (псевд. О. Василев), е „За проституцията“. Статията е интересна с това, че очертава обществения облик на бъдещия писател, неговите идеи, убеждения и творчески темперамент, онези вътрешни енергии, с които са написани почти всичките му творби.  Във „Ведрина“ е публикуван и първият белетристичен опит на О. Василев – малката скица „Поклон!“. През 1928 г. Василев публикува първите си два разказа – „Служба“ и „В София“, в сборника „Дни и нощи“, където са поместени стихотворения и разкази от Емил Коралов, Лъчезар Веронов и др. Включените в сборника писатели са и първата литературна среда, в която попада О. Василев, а с Ем. Коралов го свързва трайно приятелство.

Обществено-политическите възгледи на О. Василев през 30-те години определят характера на неговата редакторска, публицистична и творческа дейност. И в журналистиката, и в есеистиката писателят влиза със сериозна марксистка подготовка, аналитичност, философска дълбочина и др. Редактор е на илюстрования седмичник „Свят“ (1933–1934), който през 1935 г. излиза под ново име – „Простор“. Вестник „Свят“ прокарва линията на единодействие на писателите-антифашисти и служи на конкретните задачи на партията. Писателят сътрудничи още на в. „Антивоенен преглед“ (1934), в. „Кормило“ (1936), в. „Дума“, сп. „Философски преглед“, сп. „Наковалня“ и мн. др. В основания през 1932 г. Трудово-борчески писателски съюз той намира своята естествена среда като издател и сътрудник на в. „Фронт на трудово-борческите писатели“.

Неговото присъствие в полето на публицистиката е сериозно. Автор е на три книги с есеистика и публицистика („Любов и разум“ (1941), „Опити“ (1968), „Изграждане на творческата личност“ (1976). Негови статии са включени и в „Събрани съчинения. Т. 5“ (1957) под редакцията на Розалия Ликова, а през 1985 г. неговата публицистика излиза в „Съчинения в четири тома. Т. 4“ (1985) под редакцията на Дария Табакова и Орлин Орлинов (негов син). В първата книга са поместени и статиите, които писателят публикува преди това в сп. „Философски преглед“. В третата книга с есета О. Василев публикува писма и дневникови записки, разкриващи и една интимна страна от неговия живот, нагласата на душевния му мир, в който личното е неразривно свързано с общественото. В нея писателят засяга проблемите и на разказа, критиката, драматургията и др.

В редица свои статии, печатани главно във в. „Кормило“, в. „Литературен преглед“, в. „РЛФ“, сп. „Нова литература“, сп. „Изкуство и критика“ и др.  О. Василев води борба срещу книги, написани без вдъхновение, без любов и омраза, които не възпламеняват човешката душа. Есетата, писани преди 1944 г., са интересни със своята иносказателност, когато писателят прокарва своите идеи за бъдещото социалистическо общество.

Важна тема, която вълнува писателя, е темата за изкуството, за художественото майсторство и изграждането на творческата личност, за важната връзка между литературната критика и литературата с живота. През 1933 във в. „РЛФ“ статията „Как да започнем? –  Въвеждането на героите“ засяга въпроса за художественото майсторство. В увода на статията пише, че разработката на големите въпроси около творчеството са необходими за качественото подобрение на самото творчество. В бр. 99 на „РЛФ“ О. Василев публикува статията „Към решителното организиране“, в която се поставя въпросът за качеството на художествената литература и се дават насоки както на нея, така и на литературната критика. В статията „Страх“ (в. „Фронт“, бр. 3, 1934) призовава българските писатели да излязат открито на борба срещу фашизма, да организират прогресивните сили на българската интелигенция срещу реакционната вълна и да се опрат в своята борба на „мощната стена на борещите се работници и селяни“. В „Отровата на изкуството“ например (сп. „Изкуство и критика“, кн. 4, год. II, 1939) говори за „мелодията на истината и правдата“, за „човеци със сродни чувства“, за „нова среда“ – понятия, наситени с видим социален и политически смисъл. В „Бягство от времето“ (в. „Мир“, 1942) писателят изтъква реализма и обществено-възпитателното въздействие като основни качества на истинското художествено творчество. Насочва вниманието на писателите към съвременността, към създаване на художествени образи като Дон Кихот, Хамлет и др., към изобразяване на съвременните проблеми, отразяване на съвремието в неговата динамика, а не статика.

В отделни статии обръща внимание и на младите хора и техните проблеми и перспективи (напр. „Грижа за младите“, „Педагози по неволя“ и др.). Любопитна за духа на времето е и статията на О. Василев за кафене „Цар Освободител“ („Парнас“. Принос към социологията на едно забележително кафене“), картографираща енергията на това посещавано от множество интелектуалци пространство и неговите посетители. В „Културни рекорди: изповед на един преводач“ засяга съвременното състояние на преводите, издателските практики и др.

В „Любов и разум“ (сп. „Философски преглед“, кн. 2, год. XIII, 1941) пише за „очакваните събития“ вместо за революцията, за основната промяна, която ще създаде всички предпоставки за изграждането на нови отношения между мъжа и жената, с „изпреварилите страни“ и „известни нови общества“, визирайки СССР. В статията „Социология на рекламата“ (сп. „Философски преглед“, кн. 4, год. X, 1938) авторът показва сериозна ерудиция при представянето на рекламата като манипулативен инструмент, контролиращ всички сфери на човешкия живот.

Многостранно е публицистичното творчество на О. Василев. Жив и любопитен за света човек, който се стреми не само да пише в духа своето време, но да живее и с темповете на младото поколение. Критикът З. Петров в спомени за писателя (вж. „Изкуството да имаш врагове. Спомени за Орлин Василев“, 2005) споделя, че хората от неговото поколение помнят искрите, вдъхновението на ораторското изкуство и подвижността, темпераментната фигура на О. Василев, който винаги и с удоволствие се присъединява към компанията на интелигентни млади хора.

Интересите към проблемите на художественото майсторство, будното съзнание на писателя за историческите, политическите и културните процеси на неговото съвремие намират пряко отражение не само в публицистиката, но и в художествената практика. Формата и съдържанието на произведението са съществени елементи за неговото художествено качество, което О. Василев възприема като обществена отговорност и въпрос. Идейно-възпитателната роля, която трябва да окаже художественото произведение, е една от важните посоки, които авторът подкрепя  и следва за развитието на българската литература.

Широкият поглед, който О. Василев има върху проблемите и на литературата, му дава възможност да обогати жанрово своето творчество, да отделя повече внимание на композицията, на героите, на ролята на пейзажа, езика и др.

„Бялата пътека“ (1929), първият роман на О. Василев, е стъпка напред в развитието на септемврийската белетристика заради стремежа към епична обосновка на събитията, към повече широта в отразяването на живота, към конкретност в изобразяването дейността на революционерите.  Доловен е потокът на лиричните и драматични преживявания, на откритата емоционалност, господстващото настроение в септемврийската литература. За пръв път в това произведение се прави опит за едно по-широко, откъм емоционален обхват, разгръщане на септемврийските събития. Формата на дневник, психологическата дълбочина на образите и стилът на автора дават възможност да се предаде по-ясно идейно-психологическата дълбочина на проблемите.

Съдбата на героите се разгръща върху емоционалната канава на болката от поражението и личното страдание се преплита с трагизма на изживените събития. През 1933 г. излиза книгата „Огненият обръч 1923“ – спомени от септемврийското въстание, която също както „Бялата пътека“ е написана във формата на дневник, писан преди смъртта на героя. Това е подходяща форма, която позволява на автора да използва лични наблюдения, мисли и др., свързани със самото въстание. През 1935 г. създава алегоричната повест „Дивата гора“, резултат от прякото участие на автора в антифашистката борба и на целия негов активен политически живот. Историческият роман „Хайдутин майка не храни“ (1937) проследява съдбата на народа във време на робство и жертвоготовността на героя в желанието му да постигне общонародна свобода.

 В част от своето творчество, предимно в разказите си „Прости ръце“ (1930), „Житие-битие“ (1945) и „Глас народен“ (1952), О. Василев се разкрива предимно като майстор на психологическия детайл. Майстор на късия разказ, писателят (полушеговито наричал себе си „бегач на къси разстояния“) показва забележително умение да вмести цял един живот, цяла човешка съдба, цяла драма в един разказ. В тях той търси не толкова значимостта на събитието, на сюжета, колкото изключителността на събитията, изживяванията, психологическите детайли.

През 1939 г. О. Василев пише и първата си драма „Островът на прокажените“. Следват „Тревога“ (1948), „Любов“ (1954), „Щастие“ (1954) и др. В драмите си продължава основни проблеми, залегнали и в неговата белетристика, преди всичко проблемът за щастието на личността. В „Тревога“ той се превръща в проблем на аполитичността. Откъсването от народа е описано като омагьосан кръг, а животът, колкото и да бягат от него героите, дава път само на смелите. Основното качество на О. Василев е избягването на опростяване на човешките драми и образи, което се проявява и в неговите пиеси. Проблемът за аполитичността прераства в проблем за любовта, за приятелството и др. Драмата „Любов“ още по-мащабно разгръща големите идеи и обществени простори, а проблемът за личността и обществото приема по-съвременни и изострени форми. Любовта към живота, гордостта от победата на новото, съзнанието, че героите нареждат живота си със собствените си ръце – всичко това прелива в чувство за радост. Проблемът за комунистическата душевност е отразен и в  драмата „Щастие“. И тук въпросът за щастието, за мястото на човека в живота придобива категоричност и жизнена сила.

Както в белетристичното и публицистичното си творчество, така и в драмите О. Василев рисува човека и света в движение, в промяна. Голяма част от неговите творби граничат с романтика. Той търси в материалното израз на духовното, залага проблеми, надхвърлящи място и време. Динамиката, промяната е изразена чрез развитието на човешките съдби и характери, чрез решаването на конфликтите, чрез борбата за щастие извън личните потребности, чрез широкото етично отражение на действителността, осмислено през живота, посветен на съвременността, на душевните колективни трансформации към по-добро бъдеще, и др.

Енергичен събеседник и блестящ оратор, винаги събиращ около себе си групи от млади хора, О. Василев посвещава себе си на вдъхновението от споделеността на идеи, на големите проблеми за човешкото щастие, пътуването на личността към бъдещето, споделяйки собствените си мечти с различни аудитории. С тревогите за търсене на човешко щастие и любов той се противопоставя на статичността, застоя на душите, превръща целия си живот в път към бъдеще, в което влага всичките си сили, мечти, идеали.

Използвана литература

Ликова, Розалия. Творчеството на Орлин Василев. - Годишник на Софийския университет. Филологически факултет. Кн. 2. - Т. 49, 1955 [за 1954]. София: Наука и изкуство, c. 175-283.

Изкуството да имаш врагове: Орлин Василев в спомените на съвременниците си / Състав. Даря Табакова. София: Свят 2001. (2004).

Речник на българската литература. Т. 1. София: Изд. на БАН, 1982.

                                                                                          Елена Борисова

Библиография