Александър Теодоров-Балан

Албум

Александър Стоянов Теодоров е роден в украинското село Кубей на 27.10.1859 г. в семейството на сливенски бежанци в Бесарабия. Името Балан произхожда от „бял“, защото всички в семейството били светли хора. От семейството му произлизат значими за историята ни личности – негови братя са генерал Георги Тодоров, главнокомандващ българската войска през Първата световна война; юристът Марин Тодоров – един от кметовете на София, управлявал града от 1904 до 1908 г.; проф. Атанас Тодоров – лекар, основоположник на съдебната медицина в България и основател на Катедрата по съдебна медицина в Софийския университет; инж. Михаил Балански – един от първите специалисти по топлофикация в България.

Средно образование Балан получава в Болградската гимназия. Следва славянска филология в Лайпциг и Прага, подпомаган от вуйчо си Димитър Греков, политик от Консервативната партия. В чешката столица защитава дисертация на тема „За звука „ь“ в новобългарския език“ и става доктор по философия (1884). След завръщането си в България учителства в Пловдив. Там среща бъдещата си съпруга, французойката Юлия (Жули) Гресо, възпитателка и учителка в женската гимназия в града и милосърдна сестра през Сръбско-българската война. През 1887 година Балан е преместен в София и се издига в Министерството на просвещението до позицията „Началник на средното образование“, която заема до 1888 г. С него е и житейската му спътница Жули, с която сключват брак в столицата.[1]

Александър Теодоров-Балан е съосновател и първи ректор на Висшето училище (1889), дн. Софийския университет. Впоследствие е избиран за ректор още два мандата (1896–1897 и 1902–1903). Декан е на Историко-филологическия факултет (1899–1900, 1904–1905). Като редовен професор във Висшето училище преподава обща славянска етнография и диалектология, както и история на българския език. Наред с тези дисциплини преподава славянска и българска литература в качеството си на титуляр на Катедрата по българска литература (1893–1907, 1910–1934). Междувременно е главен секретар на Българската екзархия (1907–1910) и председател на Българския туристически съюз (1901–1921). През 1914 г. Балан е сред основателите на Зидарската ложа „Заря“, а по-късно членува и във Въздържателната ложа „Човещина“, основана през 1924 г. като клон на Ордена на тамплиерите. От 1884 г. е член на Българското книжовно дружество (дн. Българската академия на науките), а от 1922 г. и на Българския археологически институт. Почетен доктор е на Софийския университет (1939).

Първата публикация на Ал. Теодоров-Балан е преводът му на хумористичния разказ „Целувка“ от чешката писателка Каролина Светла в подлистник на в. „Народний глас“ (1880, № 77). Заедно с Иван Шишманов, Любомир Милетич, Беньо Цонев и др. редактира сп. „Български преглед“ (1893–1900), където освен статии по езиковедски въпроси публикува и рецензии за творби на Стоян Михайловски, Михалаки Георгиев, Кирил Христов, Цанко Церковски. Редактира още годишника „Летоструй“ (1909–1912) и сп. „Български турист“ (1902–1903), а заедно с Дим. Мишев и Р. Х. Маркъм е редактор и на масонското сп. „Полет“ (1923–1925). Негови изследвания излизат в Годишника на Софийския университет, сътрудничи на списанията „Българска сбирка“, „Демократически преглед“, „Училищен преглед“, „Периодическо списание“, „Българска мисъл“, „Брезда“, „Отечество“, публикува в специализираното за славянска филология списание „Български преглед“ с уредник Ст. Романски, във в. „Развигор“. Заедно с Н. Николаев Балан е уредник на първото българско библиографско списание „Книгописец“ (1904, 1920) и е сред уредниците на кратковременните списания „Родно изкуство“ (1914) и „Седмичен преглед“ (1917). Наред с активното си сътрудничество в периодиката изнася множество лекции и беседи до 90-годишна възраст. Академикът умира в столицата на 12.02.1959 година, осем месеца, преди да навърши 100 години. Има деен и плодотворен живот, не оставя нищо незавършено, а статистиката наброява над 850 труда – книги, студии и статии, които оставя в наследство. Бил е колоритна личност, щом шегите по негов адрес са оцелели толкова дълго. В последните години от живота му го наричат „Дядо Балан“, заради завидното му дълголетие. Студентите му с топлота си спомнят срещите с него, неговата подкрепа и приятелството, което е било основа за взаимно споделяни вълнения и тревоги, породени от филологическата работа.

Александър Теодоров-Балан е основател на систематизираната дисциплина българска филология. Започва научната си дейност още през 1881 г. с езикова студия за първата свезка от Богоровия тълковен речник. Българският език и литературата са неговите опори в професионалния му път на академичен човек, образованието е негова съдба. По отношение на родния книжовен език Балан приема за своя мисия да служи на запазването на езиковото му богатство в условията на новото време и да го съчетае с предизвикателствата, които модерната епоха изправя пред него. На езика ученият посвещава над 120 студии и статии. Макар че научната му дейност е съсредоточена върху граматическия строеж на българския език, на неговата история, на фонетиката, лексикологията и правописа му, Балан поставя също началото и въвежда принципите на изграждане на хомогенна периодизация на българската литература. Той е и един от първите ѝ историци – в „кратко ръководство за средни и специални училища“ под заглавие „Българска литература“ (1896) показва разбирането за литературната история като хранилище на всичко създадено в областта на литературата към дадения момент и проследява периода на нейното развитие от Кирил и Методий до края на ХІХ в. Освен литературен историк ученият е и първият историк на книжовния ни език със студията „Към историята на българския език. Българският книжовен език и правопис“ (1890).

Сам автор на стотици книги, учебници, помагала, монографии, студии, статии и бележки, Балан има траен професионален интерес към националния книжен фонд и неговото картотекиране. Включвайки издадения през 1893 г. „Български книгопис. Дял първи. От времето на първата новобългарска печатна книга до последната Руско-турска война (1641–1878)“ към капиталния си труд „Български книгопис за 100 години (1806–1905)“ (1909), той полага основите на българската библиография.

Редица трудове на Ал. Теодоров-Балан са и днес христоматийни източници на познание за структурата и развитието на езика, където е и същинският му принос за българското езикознание – „Принос към историята на българския правопис“ (1924), „Нова българска граматика“ (1940), критическото изследване „Състояние на българската граматика“ (1947), отделни изследвания върху етимологията, словообразуването, лексикологията, диалектологията. Балан изгражда точен понятиен инструментариум, отнасящ се до методологията и теоретичните основи при изследване на книжовния и разговорния език. Изключително сериозно и постоянно внимание той отделя на правописа и правоговора, води борба за чистотата, за опростените и ясни изразни възможности на езика. Въпреки че за тази борба и нейните крайности е иронизиран от творци като Кирил Христов, Христо Смирненски, Чудомир и др., Балан създава нови думи, които се употребяват и днес – „гледище“, „становище“, „поява“, „предимство“, „заплаха“, „възглед“, „творба“, „общувам“, „излет“, „хижа“, „влак“, „украса“ и др. Изследователи на неговото дело твърдят, че е наложил над 700 думи в нашия език, за чийто произход днес дори не се замисляме.

Освен универсално ерудиран езиковед той е вещ познавач и анализатор на художествената литература. Наред с трудовете върху предосвобожденски писатели като Отец Паисий и Софроний Врачански, ученият обстойно разглежда поезията на Иван Вазов, рецензира романа „Бена“ на Антон Страшимиров, подробно се спира на стихосбирките на Никола Ракитин, с които поетът е удостоен през 1924 г. с наградата от фонда „Вазов“, отзовава се за произведения на Стоян Заимов и Константин Гълъбов.

Превежда от чешки и немски език. 

В сп. „Философски преглед“ Александър Теодоров-Балан сътрудничи от 1930 до 1937 г. Той е най-активният, а и професионално подготвеният автор по езиковедски въпроси в списанието, като всяка от тези години (без 1936) името му се среща поне под една публикация. Тук Балан излага възгледите си върху по-общи въпроси, свързани с философията и „хубостта“ на езика, но дискутира и практически езикови проблеми, които имат отношение към битуването на чуждите думи в езика и българския синтаксис.

Пенка Ватова, Румен Шивачев

Библиография