Асен Златаров

Албум

Иван-Асен Христов Златаров (4.02.1885, Хасково – 22.12.1936, Виена) произхожда от заможно, интелигентно семейство, в което родолюбието е издигнато в култ. Историята на Златаровия род е свързана с борбите за освобождение на България.

Семейната среда е от изключително значение за формиране личността на Асен Златаров, както и за интереса му към науката. Баща му – Христо Златаров, е от Чирпан. Семейството има пет деца. Рано останал сирак, той трябва да се справя с трудностите в живота. Калява характера си и своята устойчивост. Съумява да се образова и става учител. След време отива в Пловдив и там се свързва с възрожденския деец д-р Чомаков – човек с високо образование и широки познания в различни области. Христо Златаров усвоява тънкостите на аптекарската професия и едновременно с това учи френски език. Д-р Чомаков помага много на младия учител и с просветителските си идеи. Той е и участник в църковните борби през Възраждането.

След повторната женитба на майка си Христо Златаров се премества в Хасково, където отваря малка аптека. Там младият човек се сприятелява със синовете на Иванчо х. Минчев – търговец, собственик на голямо стопанство, един от най-първите граждани на Хасково. Чрез женитбата си той е свързан с рода на Шишманови – богати хора със силен патриотичен дух. Христодул Шишманов се обявява против Гръцката патриаршия, за което е изпратен на заточение. За този известен род пише Стоян Заимов.

Иванчо х. Минчев е дядо на Асен Златаров. Той е доживял до дълбоки старини. Бил е човек с добър характер – спокоен и отзивчив, честен и много трудолюбив.

Христо Златаров свързва живота си с Теофана Минчева – красива, с образование и интерес към литературата. Златаров се включва с ентусиазъм в семейната търговия. Той пътува често до Турция, Австрия, Румъния, Италия. Така успява да придобие нови знания и да натрупа житейски опит. В Милано слуша лекции по право и изучава италиански език.

Освободителните борби в Хасково се свързват с името на Петър Берковски. Произходът му е беден. Учи за свещеник. При образуването на Втората легия се запознава с П. Хитов и с Левски. Заминава за Чехия, където завършва гимназия. Съдбата го среща и с Марин Дринов. Житейските обстоятелства го довеждат в Хасково; става близък с Христо Златаров и братя Минчеви. Той се сгодява а по-малката сестра на Теофана – Евгения, тогава 16-годишна. Знаково събитие е пристигането на Левски в Хасково. Там той основава революционен комитет. Наскоро след това е заловен и обесен – тежък удар а патриотите. Местната организация е разкрита, участниците в нея арестувани и заточени в Диарбекир (Кюрдистан).  Сред тях са П. Берковски и братя Минчеви. Условията на мястото на заточение са изключително тежки. Климатът е горещ. Трудно се диша, а температурите са много високи. Христо Златаров помага с  всичко възможно, полага усилия да осигури застъпничеството на влиятелни хора. Заедно със своя тъст и той е откаран в Мала Азия (гр. Ангора). С големи усилия Берковски и братя Минчеви успяват да избягат  (по различно време) и да се доберат до Одеса.

По време на Руско-турската война те са опълченци, а Михаил е бил преводач на ген. Радецки. След нейния край всички се събират. Христо Златаров е избран за кмет на Хасково, а също и за депутат от Източна Румелия. С идването на свободата започват и големите социални промени. За съжаление, те не са положителни. Често хора, които са дали силите и здравето си за свободата и просперитета на новото общество, са изоставени на произвола на съдбата. Много бързо възрожденските идеали се заменят с груб материализъм. В провинциалната преса се появяват статии, описващи „промените“: саможертвата се превръща в апатия, искреността – в измама, честността – в доносничество, а на мястото на читалищата и училищата се появяват кръчми и кафенета. Всеки се стреми към богатство на всяка  цена.

Семейство Златарови преживява подема на народа през Възраждането, но и създаването на буржоазната класа, навлизането на нови нрави и взаимоотношения. Родът на бъдещия професор дава трима опълченци; разказите за преживяното, личното им участие е вдъхновяващ пример за любознателното момче в многостранната му дейност на бъдещ учен, преподавател, общественик и оратор.

В семейството на Христо Златаров се раждат две деца – дъщеря Недялка, а след десет години и син – Асен. Времето, в което расте, е белязано от значими исторически събития, противоречиви и съдбовни. Съединението на Княжество България и Източна Румелия, Сръбско-българската война, началото на социалдемократическото движение; това е време, в което Вазов пише „Епопея на забравените“, но е принуден да емигрира в Русия. Фердинанд сяда на престола… Берлинският конгрес жестоко осакатява територията на България.

Асен Златаров е дете с крехко здраве; непрекъснато боледува и създава постоянни тревоги на родителите си. Той компенсира това с неизтощимо любопитство към всичко, което го заобикаля. Жаждата за знания белязва целия му живот. Наблюдателността, търпението, добрата памет и упоритостта са качества, които оформят  бъдещия голям учен. Наред с това под въздействието на семейната среда Асен Златаров изгражда у себе си емпатия, добронамереност, отзивчивост към проблемите на другите и състрадателност. С часове той прави опити с епруветките от аптеката на баща си. Химията го привлича отрано, защото осъзнава, че тя е в състояние да обясни всички процеси в природата.

През 1900 г. умира Христо Златаров. Тази загуба белязва с болка живота на Асен. Той понася много трудно сполетялото го нещастие. Няма я опората, няма го обичания баща – съветник и приятел. Теофана прави всичко възможно, за да облекчи мъката на сина си.

По това време юношата се вглъбява в науката, в литературата; интересува се от новите обществени процеси. Чете усилено, макар и хаотично, чете всичко, което му попадне – и българска, и чужда литература. След завършване на основното си образование Асен Златаров се записва в реална гимназия в София (живее в ома на сестра си). Успехът му е отличен. От 1903 г. пред него се открива добра перспектива на професионалното поприще. Проблемът възниква, когато трябва да се избере с какво конкретно да се занимава. Той изпитва еднакво любопитство към естествените науки, към философията и към литературата. Златаров прави първи стихотворни опити („Според настроението. Волни стихове“, 1905). Събира творбите си в малка книжка, но като ги вижда отпечатани, осъзнава, че са слаби и я изтегля от пазара. Цялата му публицистика, есетата, статиите, лекциите, учебниците са написани леко; текстовете са четивни, изпъстрени с примери от световната литература. Това прави стилът му раздвижен, експресивен, много далеч от сухите научни факти и формули.

Асен Златаров има намерение да следва медицина, но зет му – д-р Иван Малеев, го разубеждава. Аргументът е, че здравето му е твърде деликатно за тежкия труд на лекаря. Той отхвърля идеята да запише право, защото материята е твърде „суха“ за емоционалната му натура.

Решението е взето: ще изучава химия – наука, намираща се в основата на фармацията, а и в памет на покойния му баща. През 1903 г. записва  точно тази специалност в Софийския университет. На следващата година заминава за Женева, за да продължи обучението си. Швейцария не е случаен избор. По това време видни представители на българския обществен и културен елит учат в тамошните учебни заведения. Сред тях са Симеон Радев, Петко Ю. Тодоров, Дора Габе, Георги Стаматов и др. Интересно е, че политици с леви убеждения също следват в Швейцария – Христо Кабакчиев, Георги Бакалов, Васил Коларов, Асен Халачев. Това е страна с демократични свободи. Разпространени са различни идейни течения; споровете в студентските среди са нещо обичайно. Златаров владее добре френски език и това му помага в общуването.

През 1905 г. майка му заминава при него и остава цяла година. Грижите, които полага за сина си, му дават възможност по-спокойно да се отдаде на любимите си занимания. Ето какво пише Дора Габе: „Видях я за пръв път в Женева с нейния син. Бяха винаги заедно. Сред европейките тая жена изпъкваше със своята расова красота. Ако я видеше Уистлер, щеше да ѝ направи портрет, който да остане през векове. Навярно имаше нещо от старите болярски родове: царственост, която изпълва стаята, когато тя влезе, и която минава към човека през бюста ѝ, протегнатата ръка и изречената дума. Нямаха възраст тия големи тъжни очи и тая усмивка. Всякога със своя син, негова постоянна спътница, тя живееше с неговия млад живот и бдеше. От това бдение, което дава топлина. И израсна нейното дете в свобода и вяра. Даде му ги тя и му даде своята младост, която я придружаваше във всички възрасти. Затова неговата вяра в младото и новото в живота не е книжност, не е литература, а едно сърце, което майката е завещала. (Габе 1932: 315).

Чувствителната, но силна и борбена жена се превръща в опора за Златаров. Знанията му се трупат, но това става за сметка на здравето. Безсънието и главоболието го съпътстват през целия му живот. Нерядко пристрастеността му към науката и жаждата за нови знания стават обект на присмех от страна на състудентите му, но той продължава да учи упорито. Бохемският начин на живот с пилеене на време и пари му е чужд.

Асен Златаров не изучава единствено органична химия. Слуша лекции по зоология, по ботаника, социология, политикономия, литература. През 1907 г. завършва висшето си образование и защитава докторат. На следващата година се завръща в България и постъпва в гимназията в Пловдив като учител по химия. Скоро се превръща в любим преподавател.

Отрано Златаров се включва във вечерните курсове просвета и научните четения. Той осъзнава, че ораторското изкуство е нещо трудно и не е за всеки. Работи упорито, за да овладее чувствителността и срамежливостта си, които са пречка при общуването с много хора. Сближава се с някои по-будни учители и започва да сътрудничи в периодичните издания със статии. Пише в сп. „Ново общество“, в. „Работническа България“, сп. „Демократически преглед“ и др. Тодор Влайков оценява високо материалите, които младият човек предлага за отпечатване.

През 1909 г. Асен Златаров заминава за Мюнхен, за да специализира химия на храненето и съдебна медицина. Мечтата за научна кариера, съчетана с преподавателска работа, се превръща в ясно осъзнат стремеж. На следващата година се жени за Евдокия (Дуня) Атанасова. Отношенията им започват през ученеческите години и с времето се задълбочават. В нейно лице той открива образована девойка с широки културни интереси, с ценностна система, съзвучна с неговата. Тя е не само нежно обичана жена, но и приятел и съмишленик. Евдокия Златарова осъзнава, че неин дълг е да помага на съпруга си в неговите научни търсения. През 1910 г. е асистент по химия, през 1922 г. става доцент, после, през 1927 г. – извънреден професор, а през 1935 – редовен професор. Умира през 1936 г. от злокачествен тумор във Виена след операция.

Златаров не споделя идеите и крайностите на марксизма, но въодушевен от речите на Жан Жорес, се насочва убедено към социалдемокрацията. Дейността му е най-разнообразна. Той написва множество научнопопулярни статии, рецензии, публицистика. Жанровото разнообразие на творбите му е голямо. Пише роман, поеми в проза. По-мащабно произведение е „В страната на Съветите“. В тази книга споделя впечатленията си от пътуването си до СССР, от социалните промени и от участието на обикновените хора в тях.

През 1932 г. излиза Юбилеен сборник, посветен на 25-годишнината от началото  на неговата научна, културна и обществена дейност. Статиите, поместени в него, запознават читателя с различните страни на разнообразната му работа. Атанас Далчев обръща внимание върху универсализма на проф. Златаров, преодоляването на ограничаващата тясна специализация само в една област на знанието. Самият той споделя, че нито разбира, нито би практикувал „наука за науката“ и „изкуство за изкуството“. Всичко, което създава, служи на живота и може да се свърже с практиката. Популярността му се дължи в много голяма степен на беседите, които изнася, като говори, а не чете предварително написани текстове. С годините усъвършенства ораторските си умения.

Като химик проф. Златаров има голям принос за развитието на тази наука.. Той работи много успешно за изясняването на вътрешните зависимости между биологията и науката за храненето. Важни за крайните резултати са експериментите, а и способността му за обобщаване. Интерес представляват опитите за получаване на някои нови багрила. Изучава биологията и биохимията на растения и животни; на хранителните продукти и промяната след обработката им. Златаров изучава соята като източник на белтъчини.

Друга сфера, в която професорът работи, е стимулацията на зърнените култури с цел получаване на по-високи добиви. Онкологичните заболявания са бич по времето, когато Златаров провежда своите опити за въздействието на цинка върху раковите клетки, забавяйки делението им. Не на последно място е заслугата на Златаров за обучението на студентите химици. Той е автор на учебниците „Начала на неорганичната химия“ и „Начала на органичната химия“. Може би в най-голяма степен популяризирането на науката Златаров прави с беседите от серията „Натурфилоофско четиво“, издавани като брошури. (Този проблем ще бъде разгледан в отделна студия.)

Въпреки че началните поетични опити на проф. Асен Златаров са неуспешни, той поддържа интереса си към литературата чрез публицистиката и прозаичните жанрове. Освен учен, Златаров е общественик, един от най-ревностните популяризатори на знания, на култура сред най-широки слоеве от народа. Последователно през 1918 г. и 1919 г. се появяват „Цветя за него. Поема в лирична проза“ и „Песен за нея. Поема в лирична проза“. В тях превес имат чувствата, тонът е емоционален. Авторът пише за любовта –  най-важното чувство в живота на човека, за самотата, разочарованието, песимизма и предчувствието за близка смърт като неизбежна част от войната.

Естествено е творбите на Златаров да имат недостатъци. Той не е литератор. По тази причина и оценките за тези негови опити са противоречиви. В първоначалната си рецензия К. Гълъбов отбелязва, че „Цветя за него“ е „една хубава копринена възглавничка с изящна бродерия – все работа на нежна, любителска ръка –  и повече нищо“. Той изтъква като недостатък „баласта от рефлексии, прекалената простота на композицията и старата като камъните мисъл, че любовта била всичко“. По-късно проф. Гълъбов коригира преценката си. Посочва, че двете поеми са „вслушаност на поета и углъбена вмисленост на учения“. Според Людмил Стоянов творбите на Златаров са „човешки документ за пробуждането на младия човек за живота и любовта, за служба на правдата и доброто“.

През 1927 г. в изд. „Акация“ излиза романът на Златаров (псевд. Аура) „Градът на любовта“. Сп. „Хиперион“ (7, 1-2) публикува рецензия от Ив. Радославов. Тя не е подписана, но той води рубриката „Сред книгите и списанията“.  В нея се казва: „Любовта, която разнебитва и разтърсва, пак тя е, която може да лекува и спаси. Такава е фабулата. Фабула не особено сложна и съвършено не нова. При това твърде изкуствено построена в развитието си. Липсва творческото вдъхновение да даде живота, да възсъздаде хората със страстите им, които така са съвършено обезплътени фигури. Четете книгата равно, спокойно, без тревога, без вълнение, без вътрешен смут.“Като достойнство на творбата се посочва, че тя е „художествен“ документ за интересите, стремежите, чувствата и мислите на българския интелигент, свързан с епохата си. Към това се прибавя и високата оценка за чистотата на езика, на който романът е написан, оставащ все пак „равен и еднообразен“.

Интересни са спомените на Теодора Пейкова за проф. Асен Златаров. Те се отнасят за сътрудничеството му в сп. „Икономия и домакинство“ и в. „Литературен свят“, за председателството му на Литературно-обществената задруга „Предел“. В краткия текст е записано, че Златаров горещо приветства идеята за разпространението на художествена литература чрез женските списания (като притурки). Той смята, че това издига културното ниво на българската жена. Златаров извайва образа ѝ, поставя я на пиедестал, бори се за нейното реално равноправие с мъжа. (ф. 760 К, оп. 1, арх. ед. 11, л. 1, ДА – Варна)

Асен Златаров сътрудничи на списанията: „Златорог“, „Съвременна мисъл“, „Българска сбирка“, „Демократически преглед“, „Ново общество“, „Везни“, „Изток“, „Българска мисъл“, „Природа и наука“, „Червена трибуна“; вестниците: „Пряпорец“, „Зора“, „Трезвеност“, „Заря“, „Правда“, „Дневник“, „Трибуна“, „Литературен глас“, „Земеделско знаме“, „Светлина“. (Речник

Златаров е учен, но и общественик, активно ангажиран със социалните проблеми. От 1912 г. до 1915 г. е доброволец, инспектор по хигиена и хранене. През първата световна война оказва помощ в няколко военни болници. Работи и във военновременния Комитет за стопански грижи и обществена предвидливост. Редактор е на сп. „Химия и индустрия“ и „Природа и наука“. Председателства Съюза на химиците в България“ (1929–1936). Като човек с широка култура Златаров пише статии, рецензии, очерци за видни представители на европейската и българската литература. Той запознава читателите с по-малко известни факти от техния живот.

В статиите, посветени на Яворов, Златаров се спира на важните моменти от живота му. Като негов близък приятел той прави всичко възможно, за да го оневини за смъртта на Лора. За трагедията, сполетяла големия поет, Златаров пише: „... срещу Лора и Яворов се бе сдружило и цялото общество и подпомогна тяхната гибел. Не можаха да им простят, че той има слава, а тя – любов“. В текстовете, които са написани за Ботев и П. П. Славейков, не само се подчертава дарбата на поетите, но и това, че силата на личността им е не по-малко важна. За пореден път Златаров обвинява обществото в късогледство и комформизъм, пречки за точна и безпристрастна оценка. Той пише пламенни статии за „аферата Драйфус“, за Емил Зола, Жан Жорес, Юго, Хайне, Гьоте. Юбилейното честване на Антон Страшимиров през 1931 г. е апотеоз на гражданската съвест на писателя, но и протест срещу режима на Ал. Цанков. В друга своя статия – „Истината плаши, Златаров отбелязва, че „събитията не могат да се заличат, а историята да се фалшифицира“. От позициите на убеден пацифист проф. Златаров винаги застава на страната на мира и правата на обикновените хора. Неговата честност не му позволява да премълчи онова, което знае за репресиите на болшевишкия режим в Съветска Русия.

Заедно с видни писатели и критици през 1920 г. е приет за член на Съюза на българските писатели. Псевд. Аура, Ася, Аноним. Паметта за проф. Златаров е съхранена. На негово име са наречени улици, читалища, училища, университети.

Може би една от най-точните характеристики на Златаров дава Кирил Кръстев. Той пише следното: „Най-много ме удивляваха не само енциклопедичните му знания и интелигентността му, колкото оня нравствен поток и хуманистични позиции, които той без всякаква скучна поучителност вземаше спонтанно във всички случаи и области на гражданското възпитание на младежта, студентите, обществото – за величието на човека, за живота като най-висша стойност, за издигането и усъвършенстването на човека, за справедлив обществен строй, за всеобщото добруване, за свобода и демокрация, за труда, за моралните закони, за културата на отношенията, за нравствен и обществен подвиг, за реагиране срещу тъмните обществени сили, против насилието и войната, за дисциплината, за красотата, за истинските духовни радости, за измамните блаженства (алкохола и опиатите), за равноправието на жената“. (Кръстев 1988: 191)

            Използвана литература

Радославов, Ив. Сред книгите и списанията. Аура. Градът на любовта. Роман. Изд. Акация, 1927.  - Хиперион, VII, 1928, № 1 – 2, с. 63.

В дар на Асен .Златаров. Юбилеен сборник. – София, 1932.

Златаров, Асен. Литературно-обществени статии. София, Бълг. писател, 1959.

Златаров, Асен. Избрани съчинения в 3 тома. Т. 3. София : Наука и изкуство, 1966.

Недев, Недю. Асен Златаров. Книга за него и неговото време (1885 – 1936).–  София., ОФ, 1970.

Кръстев, Кирил. Спомени за културния живот между двете световни войни. София: Бълг. писател, 1988, с. 191.

Димитрова, Маринели. Асен Златаров. – Речник на българската литература след Освобождението. [онлайн] https://dictionarylit-bg.eu/Асен-Христов-Златаров [прегл. на 30. 10.2023].

ДА Варна. , ф 760 К, оп. 1, арх. ед. 11, л. 1. Спомен на Теодора Пейкова за Асен Златаров.

Емилия Алексиева

Библиография