Ефрем Каранфилов

Албум

Ефрем Спиров Каранфилов е роден в Кюстендил на 27.11.1915. Неговият дядо Ефрем Каранов е основател на Кюстендилското читалище, където сказки изнасят Александър Балабанов, Асен Златаров, Антон Страшимитров, Димитър Михалчев; заедно със Стоян Заимов са първите учители в Кюстендилското педагогическо училище; фолклорист, преводач, редовен член-академик на БАН, поддържа кореспонденция с Марин Дринов, Гоце Делчев, Яне Сандански, в Кюстендил често му гостува Г. П. Стаматов. Вуйчото на Ефрем Каранфилов – Радивой Каранов, учител по литература, е бил приятел на Димчо Дебелянов (служат заедно), Гео Милев, Георги Шейтанов, Владимир Димитров-Майстора, Станке Димитров-Марек, арестуван и убит през 1925 г. като противник на политиката на Фердинанд.

Ефрем Каранфилов завършва основно и гимназиално образование в Кюстендил (1934). Запознава се от малък с изданията „Картинна галерия“, „Венец“, а по-късно – с „Хиперион“, „Мисъл“, „Златорог“, „Пламък“; като гимназист се абонира за сп. „Философски преглед“. През 1932 г. в Кюстендилската гимназия се сформира кръжок „Димчо Дебелянов“, на който Ефрем Каранфилов става председател, а кръжокът има и свой печатен орган – в. „Ученическа мисъл“, който започва да излиза през 1933 г. с главен редактор отново Ефрем Каранфилов.  

Със списването на в. „Ученическа мисъл“ започва и литературната дейност на Каранфилов. Тук той помества преводи от френски и руски език. В периода 1933 – 1934 печата и първите си авторски текстове – стихове – в сп. „Трезвеност“, сп. „Светлоструй“ (с редактор Димитър Добрев) и сп. „Българска реч“ (с редактор Малчо Николов), както и в ученическия вестник „Струя“.

На 15 септември 1934 г. Каранфилов постъпва във Военното училище в София по настояване на Кимон Георгиев; сред неговите преподаватели там са проф. Спиридон Казанджиев (психология), Стоян Загорчинов (френски език). През лятото на 1937 г.  завършва Военното училище и след пауза от 6 години през 1943 г. постъпва в Юридическия факултет на Софийския университет, където завършва специалността право през 1947 г., като през 1944 г. временно прекъсва образованието си. През време на следването си остава на военна служба, зачислен към състава на Военното училище с чин поручик, без да заема длъжност.

След завършването на Военното училище през 1934 г. Каранфилов се връща в Кюстендил, където получава място като взводен командир в 13 пехотен Рилски полк. Продължава да следи сп. „Философски преглед“. Когато в кн. 2 на 1938 г. в списанието излиза известното есе на Иван Хаджийски „Оптимистична теория за нашия народ“,  Каранфилов написва рецензия със заглавие „Военната история като основа на българската характерология“ и в кн. 4 от 1938 г. тази рецензия излиза (това е и първата рецензия за студията на Хаджийски). В края на 1938 г. Каранфилов изпраща на редакцията на „Философски преглед“ статия с наблюдения върху категорията „тарикати“, носители на „етиката на егоизма“ („Душата на младежа тарикат. Характеристика на един съвременен обществен тип“), отпечатана като първа в съдържанието на кн. 3 от 1939 г. Актуалната проблематика предизвиква обществен интерес и Каранфилов получава много писма, сред които и от Георги Караславов и Иван Хаджийски. През есента на 1939 г. се запознава лично с Димитър Михалчев при негово гостуване в Кюстендил. В началото на 1940 г. Каранфилов е преместен в Школата за запасни офицери като командир на лекарски взвод, вероятно и със съдействието на проф. Михалчев. В периода 1941–1942 във „Философски преглед“ излизат поредица от социологически и характерологически есета на Каранфилов – „Социология на клюката“ (кн. 1, 1941) „Мижитурката като психологически и обществен тип“ (кн. 5, 1941), „Лъжемижитурката“ (кн. 2, 1942), с които хвърля мост между народопсихологията и литературата. Вкусът си към социологическото есе Каранфилов развива под влияние на Иван Хаджйиски, чиито два тома избрани произведения публикува през 1966 г., пръв след 9 септември 1944 г.

В София Каранфилов продължава да сътрудничи на изданието, публикува и във в. „Мир“ есета за творческия риск, за творческата младост, за творческата индивидуалност, като: „Суинг или тарикат“, „Приятните хора и приятното общество“, „Още нещо за приятните хора и приятното общество“ и др. Подновява срещите си с Филип Кутев, Кирил Цонев, Иван Хаджийски, Стоян Загорчинов, общува с Георги Караславов, Любомир Пипков, Павел Шатев, в дома на проф. Михалчев се запознава с Илия Бешков. Владимир Василев го кани да напише материал за „Златорог“, където Каранфилов печата статията „Зад щорите на тесния специалист“.  

В първите месеци след 9 септември 1944 г. той получава капитански чин в бригадата „Гоце Делчев“, в която е началник-щаб. През март 1945 г. се прибира в София и продължава да следва право като офицер, преподава и в ШЗО „Христо Ботев“ – София. През 1950 г., когато Школата е преместена в Търново, Каранфилов също е преместен там. През периода на преподаването си той сътрудничи на в. „Народна войска“ и в. „Народна младеж“. В началото на 1952 г. по настояване на Георги Караславов е назначен като редактор в редакция „Художествена литература“ на Държавно военно издателство, където работи до 1956 г. По това време реализира отделни публикации в „Литературен фронт“, запознава се със Здравко Петров, Тончо Жечев, Минко Николов, Цветан Стоянов, другарува с Иван Аржентински, Кирил Кръстев и др. Продължава да работи върху социално-есеистични текстове, създава „Записки върху характерите“, голяма част от които остават непубликувани.

За повторното завръщане на Ефрем Каранфилов към литературната критика роля изиграват Георги Джагаров, Петър Пондев и Веселин Йосифов, редактори в „Литературен фронт“. През 1953 г. Георги Джагаров публикува статия на Каранфилов за Белински, през същата година пак там излиза статията „Войникът в строя и в литературата“. Това е заглавието и на втората книга на Каранфилов, на която Веселин Йосифов става редактор през 1956 г. Петър Пондев редактира третата, „Поезия в прозата“ (1957), с очерци за Захарий Стоянов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Георги Караславов, Димитър Талев, Емилиян Станев, Ангел Каралийчев и др. Тези две книги са предшествани от брошурата „За свободата“ (1955) – литературно-критически очерк върху едноименния роман на Стефан Дичев.

По предложение на Христо Радевски Каранфилов е приет за член на СБП през юни 1956 г. Когато в края на 1956 г. започва да се подготвя ново списание – „Пламък“, Андрей Гуляшки настоява Ефрем Каранфилов да поеме отдел „Теория и критика“ и след 20-годишна военна служба Каранфилов се уволнява като о.з. полковник. Първата му статия в „Пламък“ излиза в кн. 1, год. 1 (1957) и е със заглавие „Схеми и схеми“.  През 1958 г. изнася и първия си доклад пред СБП – за поетическата продукция през 1957 г. Като завеждащ отдел в „Пламък“ Каранфилов работи до 1959 г., а от 1959 г. до 1961 г. – като заместник-главен редактор. След 1961 г. е избран за старши научен сътрудник на БАН, където последователно стига до длъжността професор през 1967 г. В периода 1970 – 1972 г. се връща като главен редактор на списание „Пламък“. Обобщавайки опита си от кратките рецензии, които публикува в списанието, Каранфилов създава книгата си „Езиковият шаблон в литературата“ (1959). В периода 1972–1974 г. е заместник-директор на Единния център за език и литература, като активно продължава дейността си на завеждащ секция „Нова българска литература“ към Института за литература. Успоредно с това той активно се изявява и в системата на СБП: директор е на издателство „Български писател“ (1966–1968), заместник-председател на СБП (1968–1970), секретар на СБП (1972). От 1973 до 1982 г. е главен редактор на в. „Литературен фронт“. В периода 1982–1989 г. е директор на Института за литература.

Книгите на Ефрем Каранфилов могат да се организират около няколко тематични линии, формулирани по заглавията: „герои и характери“ („Мечтатели“, 1962; „Раждането на подвига“, 1964; „Творци“, 1967; „В света на чуждите литератури“, 1970), „съвременност и литература“ („Съвременност и майсторство“, 1961; „Съвременност и белетристика“, 1969; „Съвременност и литературни жанрове“, 1973), „българи“ („Българи“, кн. 1, 1968; „Българи“, кн. 2, 1971; „Българи“, кн. 1 и 2, 1973; „Българи“, кн. 3, 1975; „Българи“, пълно издание, 1980), „под пагона – човекът“ („Войникът в строя и в литературата“, 1956; „Под пагона – човекът“, 1966; „В служба на родината“, 1971), „душевността на народа в литературата ни“ („Най-българското време“ („Записките на Захарий Стоянов“), 1976; „Антон Страшимиров и душевността на българина“, 1979; „Книга за народната съдба“, 1983).

Литературнотеоретични и литературнокритически текстове на Каранфилов са събрани и в книгите „За свободата“ (1955), „Поезия в прозата“ (1957), „Андрей Гуляшки – литературнокритически очерк“ (1958), „Езиковият шаблон в литературата“ (1959), „Български поети“ (1965), „Литературнокритически статии. Избрано“ (1965), „Юноши“ (1977), „Сред живота, сред народа. Писател, читател, критик“ (1977), „Писатели и мемоаристи“ (1980), „Талант и труд“ (1980), „Сред хората, сред книгите“ (1983), „Трибуни и поети“ (1983), „Творческото начало на труда в съвременната белетристика“ (1985), „Заради живота: Как умират героите на българските писатели“ (1987).

Социологически есета на Ефрем Каранфилов са поместени и в книгите „Сенки от миналото“ (1960, 1963, 1978), „Творецът и патриотът Георги Димитров пред Лайпцигския съд“ (1972), „Минало и съвременност“ (1972), „Владимир Димитров-Майстора“ (1973), „Георги Димитров пред Лайпцигския съд. Жизнен и творчески път“ (1973), „Корените и колелата“ (1977), „Към свободата“ (1980), „Мощта на словото“ (1981).

Мемоарно-есеистични текстове на Ефрем Каранфилов са събрани в книгите „Споменни есета“ (1983), „Младостта на спомените“ (1988), „Следи по изминатия път. Фрагменти“ (1989), „Моят Иисус. Есета“ (1993).

В изследванията си Каранфилов прилага комплексна методология, използва постиженията на сродни хуманитарни науки, подхожда народоведски и психопрофилиращо, съпоставя характери. Интересът му към документалната проза, към мемоара, дневника, литературата на факта е траен, проследява как националната литература отразява националния характер. Стилът му е силно афористичен, отличава се с вкус към сентенцията, към фрагмента. Импресивно-илюстративният му маниер на изразяване се редува с критико-аналитичен.

Носител е на редица награди, сред които Димитровска награда за книгата „Българи“, пет награди на СБП, присъдени, както следва: за „Сенки от миналото“ (1960), „Творци“ (1967), „Съвременност и белетристика“ (1969), „Най-българското време“ (1976), „Споменни есета“ (1983); две първи награди, получени от Министъра на народната отбрана за „Под пагона – човекът“ (1966) и „Писатели и мемоаристи“ (1981); голямата награда на името на Елин Пелин за цялостно творчество през 1983. Заслужил деятел на културата (1970), Народен деятел на културата (1974). Носител на ордена „Георги Димитров“ (1975), носител на ордени за храброст, медали за участие в Отечествената война, на Българо-съветската дружба, на БАН, на дружество „Георги Кирков“ и др.

Избран за член-кореспондент на БАН (1979) за трилогията си „Съвременност и майсторство“, „Съвременност и белетристика“,  „Съвременност и литературни жанрове“, академик (1989). Умира в София на 23.03.1998.

В ранната си книга „За свободата“ (1955) Каранфилов прави разбор на едноименния роман на Стефан Дичев и оформя отношението си към литературното произведение като към свят със свои специфични закони, които критикът се опитва да осветли. Още в първите си книги той затвърждава убеждението си, че художественото отражение на социални проблеми е закономерен процес; развива идеята, че всяко време формира определен социален тип хора и проблеми, търси историята в литературното произведение, интересува го психологията на времето и психологията на художествения образ.

Каранфилов умее да създава впечатление за единството на разглежданите творби. „Войникът в строя и в литературата“ (1956) включва критически погледи към произведения на Иван Вазов, Тодор Влайков, Владимир Мусаков, Георги Стаматов, Димчо Дебелянов, Михаил Кремен, които отразяват живота на българския военен. В „Поезия в прозата“ (1957) разширява погледа си към литературното наследство, включвайки текстове и за Захарий Стоянов, Димитър Талев и др., търси съпреживяването като подход и психологическата характеристика като цел, вълнува го драмата на твореца, у когото се сблъскват идеал и действителност. Тук се затвърждава интересът на Каранфилов към характерологията, към националните черти, към отражението на народната съдба в литературата. Често погледа му привличат писатели по исторически теми, като Стефан Дичев, Димитър Талев, Антон Дончев, Димитър Мантов, Генчо Стоев, Вера Мутафчиева и др.

Своеобразен втори период, вече на критическа зрелост, бележат книгите „Съвременност и майсторство“ (1961), „Български поети“ (1965), „Под пагона – човекът“ (1966), „Съвременност и белетристика“ (1969), „Минало и съвременност“ (1972), които отразяват едни от най-съществените явления и автори в съвременната литература. Каранфилов продължава да се интересува от творческия процес и от личността на автора. В „Съвременност и майсторство“ критикът съумява от един само детайл да достигне до същината и произхода на явлението, изследва ролята на „характерната подробност“, извежда теоретико-обобщаващи проблеми, прави интересни наблюдения върху тематични и жанрови търсения, работи с виждане за асоциативността в поетическия дискурс, развива наблюденията си със силно обществено чувство, с жив усет за съвременност. В „Съвременност и белетристика“ Каранфилов демонстрира обществената отвореност на литературните творби, аспектите на героизма в творбите на млади тогава белетристи, изследва обществено-историческата обусловеност на литературните явления. Текстовете в книгата съчетават литературния портрет с поетическото есе и критическия анализ, очертават интереса на Каранфилов към рефлексиите на съвременни социални процеси върху „новия“ герой и неговите народностни характеристики. Тази книга, както и по-късната „Писатели и мемоаристи“ (1980), изследва характерното у писателя; и двете книги работят етюдно с методите на народопсихологията, социологията и социалната психология. „Под пагона – човекът“ (1966) се явява продължение на „Войникът в строя и в литературата“ – Каранфилов търси отражението на променилата се военна действителност в произведенията на съвременни автори; разглежда проблемите в тяхната история и историчност, интерпретира битуването на историята в литературното произведение, създава психология на времето и психология на художествения образ.

За разлика от първата група книги от периода 1955–1959 г., книгите от периода 1960–1972 вече не са построени чрез съпреживяването, а спазват едно „задължително“ разстояние между критѝка и анализирания образ. Със „Сенки от миналото“ (1960), „В света на чуждите литератури“ (1970), с трилогията „Герои и характери“ (1962, 1964, 1967) изкристализира есеистичната форма у Каранфилов, подчертава се склонността му към образово мислене. „Мечтатели“ съдържа есетата с най-поетична интонация, с най-релефна образова стилистика, които сплитат поетическа и аналитико-критична изразност. „Герои и характери“ търси философската цялост, развитието на идеята; текстовете се надграждат един друг. „Творци“ разглежда проблемите на творчеството и сътворяването; Каранфилов показва и тук, че умее да открива дарованието.

Книгата с есета „Българи“ (1968, 1971, 1975) е разработена според плана на тритомника „Герои и характери“. В „Българи“ блясва есеистичният и публицистичният талант на критика, той се връща към проблема за характерите и ролята на обществените борби в изграждането на характера, търси в историческите дадености литературни реалности. И тук го интересува характерното в развитието на нашата национална душевност, оразличаващата подробност. В първата книга от „Българи“ есетата са сбити и лаконични, повествователният маниер е импресивно-илюстративен. Във втората книга погледът е по-аналитичен, вглежда се в същността на историческия момент, на историческата среда. В някои от есетата Каранфилов  използва белетристични похвати, създава сюжет и кулминация, охудожествява своя философски и психологически подход, реконструира представа за психическата мотивировка на историческата личност-образ. В „Българи“ Каранфилов проектира отношенията личност – народ, талант – народ; на места митологизира, лиризира, стреми се да очертае понятието „български характер“.

Сходна тематично е и излязлата през 1971 г. „В служба на родината“, отново ориентирана към въпросите на националната психика и творческото начало, националните добродетели, сложните междупоколенчески отношения.

Вижданията си върху живота на жанровете, върху жанровата специфика на съвременната литература, върху сливането, „преодоляването“ на жанровете Каранфилов развива в книгата „Съвременност и литературни жанрове“ (1973). Характерен за есеиста и в следващите му книги „Най-българското време“ (1976), „Корените и колелата“ (1977), „Сред живота, сред народа“ (1977), „Юноши“ (1977), „Антон Страшимиров и душевността на българина“ (1979), „Към свободата“ (1980), „Писатели и мемоаристи“ (1980), „Талант и труд“ (1980), „Мощта на словото“ (1981), „Споменни есета“ (1983). „Сред хората, сред книгите“ (1983), „Трибуни и поети“ (1983) и др. остава живият усет за съвременност, публицистичният нерв, философското вглъбяване, психологическото – личностно и народностно – профилиране.

Каранфилов често определя критиката като човекознание, критикът трябва да умее да открива човека в героя, човека в писателя. Убеден е, че литературата е най-яркият израз на душевността на един народ, с което извежда характерната линия литература – народопсихология в изследванията си.

Критикът трябва да пише с напрежение, със съучастие. Едно хубаво литературнокритическо есе трябва да се чете като завършена литературна творба, смята Каранфилов. Литературният критик трябва да бъде и публицист, най-пряко свързан със своята съвременност. Самото творчество е храброст – при това от най-висш порядък.

Александра Антонова

Библиография