Димитър Михалчев

Албум

Димитър Михалчев: лицата на мислителя

Димитър Георгиев Михалчев (25.12.1880–6.01.1881, Лозенград –18.01.1967, София) е български философ, дипломат и общественик. За първо приближение към мащаба на неговата фигура и личност и в духа на „проектната култура“ лесно можем да съставим кратко и сухо негово CV.

Роден е в самия край на 1880 г. в Лозенград, Османска империя, в „бедно еснафско семейство“[1].

През 1900 г. завършва Одринската българска гимназия „Д-р Петър Берон“, а през 1901–1905 г. следва философия във Висшето училище (Софийския университет). Специализира в Германия (1905–1909), след което прави стремителна научна и университетска кариера: от 1910 г. е редовен доцент в катедрата по систематическа философия, от 1915 г. е извънреден, а от 1920 г. – редовен професор в Университета.[2] През учебната 1922/1923 г. е декан на Историко-филологическия факултет на Софийския университет. От 1919 г. е дописен член (член-кореспондент) на БАН, от 1932 г. е академик.[3] През 1944–1947 г. е председател на БАН.

Автор на над 200 научни труда по философия, обществени и културни въпроси, публикувани приживе, между които монографиите “Philosophische Studien” [„Философски изследвания“] (1909), „Форма и отношение“ (1914, 1931) и „Философията като наука“ (1933, 1946).[4]

Основател и главен редактор на сп. „Философски преглед“ (1929–1943).

Член на Кантовото общество (Kant-Geselschaft) от 1910 г., Д. Михалчев е един от организаторите и редакторите на сп. „Основна наука“ (Grundwissenschaft), участник е в международните философски конгреси в Оксфорд (1930), Прага (1934) и Париж (1937). Той поддържа активни отношения с международната научна общност (с философи и учени от Германия, Русия, Чехословакия, Полша и др.), сред която се ползва с авторитет и влияние. Още първата му книга – „Philosophische Studien“ (1909) – получава множество рецензии и отзиви от авторитетни философи по света (Германия, Русия, Англия, България и др.); за жалост, и до днес тя не е преведена на български език.

През 1947 г. Димитър Михалчев е пенсиониран „по пределна възраст“, изолиран и подложен на поредица от атаки от страна на идеолозите-марксисти, част от тях – негови бивши студенти и автори, на които е дал път в сп. „Философски преглед“. Връх в това отношение е организираният през март 1953 г. публичен разгром на възгледите на Д. Михалчев под формата на дискусия върху ръкописа му „Традиционната логика и нейното материалистическо обоснование“. Събитието, състояло се в Големия салон на БАН, с право е възприето от почтения учен като „моето философско погребение“; независимо от остракизма и невъзможността за публични изяви, философът продължава своя труд по отстояване и развитие на собствените си философски възгледи, резултат от което са поредица от ръкописи, видели бял свят десетилетия след смъртта му.[5] 

Последните две десетилетия от живота си (1947–1967) Димитър Михалчев не изтъква своето богато CV на един отхвърлен мислител: неговата „Автобиография“ се отличава с минимализъм по отношение на фактите и лапидарност при самооценките. Що се отнася до настоящата му дейност, мислителят скромно отбелязва: „ограничил съм се в завършването на свои научни работи, почнати от по-рано“[6]. Тук вече ще коригираме мастития интелектуалец.

Като истински „човек на дълга и честта“ Димитър Михалчев отстоява не просто себе си и своите убеждения във време на принудителна унификация на духовния живот, мисленето и дори емоциите, което самò по себе си е достойно за уважение и дори възхищение; той отстоява правото си на свободна мисъл и слово, които не само не са ограничени от господстващата идеология, но дори са и в неприкрита опозиция към нея. Д. Михалчев е сред немногобройните български интелектуалци и автори, които по времето на тоталната отмяна на свободата на словото и декретираното фасадно единомислие пише упорито и вдъхновено „за чекмеджето“, без каквато и надежда да доживее деня, в който ръкописите му да се превърнат в книги. Какво е давало сила и кураж на философа?

Подобни „безсмислени“ жестове са възможни единствено при едновременното наличие на няколко задължителни условия: първо, вяра в истината и в нейната непобедима мощ; второ, наличието на устойчив и дългосрочен „хоризонт на времето“, убеденост в неизбежния крах на всяка диктатура, успешно създаваща и поддържаща илюзията за дълговечност, дори безсмъртие (срв. идеята за „хилядолетния Райх“ на националсоциализма); трето, воля и характер за отстояване на свободни диалогични пространства (дори и в случаите, когато те се побират в скромните размери на научния кабинет), размерен ежедневен труд и „тихо“ вдъхновение. Накратко, едва благословеното „моментно единство“, както би казал Михалчев, на дар, ум и характер гарантира стойността, значимостта и трайността на индивидуалните културни жестове.

Принудителното мълчание на Димитър Михалчев се оказва значимо и значещо: то означава не само и просто неутолимата творческа жажда, писането за себе си с крехката надежда, че „ръкописите не горят“, а нещо неизмеримо по-голямо – мисията на философа. 

Да изглажда острите ръбове и да прехвърля мостове над бездните, отваряни в историческото време.

Да участва в „битката за битието“ (Платон), а не просто да я регистрира и осмисля.

И тъкмо поради това авторът Михалчев продължава да ни се разкрива, да се развива пред очите ни и да коригира втвърдени вече представи.[7]

Според един проект неосъществените до днес „Събрани съчинения“ на Д. Михалчев биха обхващали не по-малко от 18 тома.[8]

Науката обаче не е всичко; многостранните личности намират различни приложения на своите дарования. На няколко пъти през живота си Д. Михалчев изпълнява важни дипломатически мисии: през 1923–1927 г. е пълномощен министър (т.е. посланик) на Царство България в Чехословакия; тук от решаващо значение са близките отношения на философа с Томаш Масарик (1850–1937) – президент на Чехословашката република, възникнала след разпада на Австро-Унгария.[9]

Д. Михалчев също тъй е първият пълномощен министър в Съветския съюз (1934–1936), след като правителството на Кимон Георгиев след преврата на 19 май 1934 г. установява дипломатически отношения със „Страната на Съветите“. Този негов политически жест се повтаря след по-малко от десетилетие: през 1944–1946 г. Д. Михалчев е отново посланик в Москва, този път легитимирайки една друга България – тази на победилия Отечествен фронт.

Не е трудно да намерим общия знаменател на трите дипломатически мисии на Д. Михалчев, осъществени при три различни политически режима: той напуска академичния уют и се ангажира с важни мисии в странство в моменти на преход, на рязък поврат (в точния смисъл на думата – след три преврата) в обществено-политическия живот на страната.[10] Към това трябва да добавим участието на Д. Михалчев – отново на три пъти – в делегации, които трябва да извоюват приемливи условия за България след катастрофални за нея събития: Междусъюзническата война, при подписването на Ньойския мирен договор 1919 г. и след преврата на 9 септември 1944 г. В последния случай философът е участник в делегацията при маршал Ф. Толбухин, постигнала споразумение за прекратяване на военните действия на Съветския съюз срещу България, а малко по-късно, на 28 октомври 1944 г., той отново е член на делегацията, сключила т. нар. Московско примирие със страните победителки във Втората световна война.[11]

Тук е уместно да отбележим, че от философска гледна точка ставането на личността, т.е. разгръщането на нейните потенции, се осъществява чрез динамиката при смяната на лицата, т.е. нейните обществено утвърдени устойчиви роли. Различните лица са измеренията на личността, нейните „втвърдявания“, овеществявания; устойчивите социални осъществявания на личността.

Колкото по-„мощна“ е дадена личност, толкова по-категорично се заявява тя чрез своите лица; колкото по-даровита е същата личност, толкова по-динамична е смяната на лицата.

Настоящата статия споделя амбицията за очертаване не на профила на мислителя – единен и неподвижен, а по-скоро за скициране на различните негови лица – многообразни и подвижни, но еднакво автентични и интересни. И в дълбочина всъщност – напълно единни.[12]

***

Да се върнем към самото начало, към първоизвора – родното място и среда, „любовта към родното пепелище“ (А. Пушкин).

Лозенград – градчето в южните поли на Странджа в Одринска Тракия, – е отдавна загубено за „българщината“ (една от многобройните последици след Междусъюзническата война), а Димитър Михалчев, както ще видим, е заинтересован свидетел, а дори и участник в тези трагични събития.

В края на XIX в. Лозенград е многоезичен („мултикултурен“, както бихме казали днес) град, място на срещата между различни етноси, традиции и религии.[13] Кръстопътната провинциалност, ако можем да се изразим така, на подобни селища е не толкова недостатък, колкото предимство. Кръстопътните, граничните места често са места на концентрирана духовна енергия, чието избликване и наличие не е детерминирано от устойчива традиция или културни практики. Да отбележим, че Лозенград и Лозенградско е „малката родина“ не само на поборници и революционери, но и на просветни дейци, писатели (напр. Константин Петканов, 1891–1952), духовни дейци, между които изпъква фигурата на Екзарх Антим I (1816–1888), чиито заслуги в църковно-националната борба, както и към духовната просвета и устройството на новата българска държава, не могат да бъдат преоценени, а заслужават единствено по-широка популярност.[14] Димитър Михалчев, разбира се, не е непосредствено свързан с тогавашната Българска екзархия (която обаче ръководи просветното дело в Македония и Одринско!), но в популярната опозиция „Екзарх–Караджата“ (възникнала от известния стих на Л. Каравелов тъкмо след избирането на митрополит Антим Видински за първи български екзарх!) той принадлежи по-скоро към духовната традиция, символизирана от екзарха, но не е чужд и на втория член на опозицията. Неуместно е непосредственото сравнение между двамата може би най-прочути лозенградчани в българската култура и история, но метафорично можем да съизмерим единия с другия: Димитър Михалчев е несъмненият „екзарх“ в „диоцеза“ на българската философия.

„Присъждането“ на този свръхпрестижен титул дори и в метафоричната му употреба също се нуждае от достатъчни основания и тях ние намираме в особеностите на ставането на философа. Димитър Михалчев не е първият професионален философ в България, но със сигурност тъкмо той до днес е въплъщението, олицетворението на българската философия – с всичките ѝ достойнства и „кривици“, неин автентичен и оригинален представител.

Що се отнася до онова, което знаем за младостта на бъдещия знаменит учен, то от оскъдните сведения, с които разполагаме, не можем да извлечем и посочим някакъв личен пример или влияние, оказало се определящо за избора на жизнено и професионално поприще за любознателния младеж от покрайнините и на Османската империя, и на въобразената България. Тук не можем да открием подходяща среда (семейна, обществена и пр.), стимулирала интереса у младежа към философията, нито фигурата на учител, направляващ импулсите на своя ученик, нито пък наличието на образец, който да бъде старателно следван.

Имаме всички основания да твърдим, че Димитър Михалчев се е самосъздал като философ и в това ние трябва да съзираме не чудо, а по-скоро израз на творческата природа на човека, намиращ в самия себе си отправната точка, ориентира; всяко начало е спонтанно, изворът блика из себе си. 

Творческата личност изобщо се отличава с повишена сензитивност и с нисък „праг на болката“: тя „поема“ разнородни влияния (често – неуловими за околните), превръща дори случайни факти и срещи (с хора, книги, събития) в импулс. Ролята на средата (каквато в нашия случай просто отсъства) може да бъде налична и, така да се каже, „от обратното“; сиреч, средата не само може да влияе, от нея може и да се оттласнеш. И наистина особено интересен (и, изглежда, неизследван досега) казус тук е парадоксалното влияние на липсата, на отсъствието; в определени обстоятелства тъкмо невъзможността, неналичието на определени благоприятни обстоятелства (подходяща семейна среда и пр.) може да се окаже най-същественият фактор: „Духът диша, където си иска“ (Йоан 3:8).

Тук ще приведем едно от малкото мемоарни свидетелства, ако не и единственото, чрез което е запечатан образът на юношата Мито, както по-късно ще подписва писмата до най-близките си приятели формиращият се философ:

            Какъв чуден човек е професор Михалчев! Пръв път го видях ученик в Сливен. Пъргав, отворен, да не помислиш, че един ден ще бъде именит философ. Възсухо момче, скоклесто – високо, с почти бялоленена мека коса и бяло лице, с дебела, постоянно пукната долна бърна. Голям бърборко и весел майтапчия, той и сега прави впечатление повече на репортьор, отколкото на философ. По едно време всред годината изчезна. Намерил 100–200 лева отнякъде и ето го в Германия. Как е отишъл и как се е завърнал – той си знае. Но тази авантюра му откри вратите на бъдещето. Той научи немски и се залови преди всичко с изучаване философията на социализма.[15]

Срещата с философията все пак е предстояща и тя, както личи по всичко, се случва малко по-късно – в Българската Одринска гимназия „Д-р Петър Берон“. Кога точно и за какъв период от време Д. Михалчев е учил в Сливен – това не става ясно от по-късните спомени на Петко Росен, в които различни срещи и събития обяснимо се сливат в единен разказ. Важното тук е свидетелството за начина, по който Д. Михалчев е научил немски, на който по-късно ще се изразява съвсем свободно, дори виртуозно; очевидно, решението е взето самостоятелно, а рискът („авантюрата“) се възнаграждава повече от достойно.

Да чуем отново Петко Росен, който и в този случай е единствен меродавен извор:

             Можа да стане стипендиант на Одринската гимназия и след три години я завърши. Неговият випуск броеше най-будните хора на лозенградската младеж. Още в гимназията те бяха се посветили на освободителното движение. Но през лятото избухва прочутата Керемедчиолува афера в Лозенградско[16]. Разкри се цялата комитетска мрежа. Груев, Читаков и др. попаднаха в ръцете на властта. Чакъров, П. Николов и др. избягаха в България. Михалчев също избяга, и то при крайни усилия. Обградили къщата им. Той пробива покрива и от покрив на покрив успял да се скрие и избяга. Дойде в Бургас с всичкото желание да служи на делото. Понеже знаеше горе-долу немски, реши се да постъпи ж.п. чиновник в Източната компания. Така той хем ще бъде под покровителство, хем ще може да служи на вътрешните дейци. Постъпи кондуктор. Но не след дълго бе съкратен и уволнен. Сега накъде? Най-после можа да си намери работа при Шангов[17] като коректор и репортьор с 30 лв. месечна заплата. Когато аз отидох да живея при него, той вече получаваше 50 лева.[18]

Тук Петко Росен избързва във времето, понеже когато се среща с Д. Михалчев в София, неговият приятел от ученическите години вече е студент по философия, който за да се издържа, постъпва на работа във „Вечерна поща“, а трудът във вестника ще се възнагради няколко години по-късно: през 1904 г. във връзка с Руско-японската война Д. Михалчев е командирован от вестника като кореспондент във Виена. Тук той не само ще усъвършенства своя немски, но и с характерната за него упоритост ще продължи философското си самообразование: систематично щудира книгите на модерните философи (В. Винделбанд, В. Шупе и др.), изучава различните тенденции в марксизма, между които популярният австромарксизъм (Макс Адлер и др.), установява важни интелектуални приятелства – например със Симеон Радев, от когото младият философ е очарован.[19] Почти половин век по-късно Д. Михалчев си спомня с удовлетворение за своя „виенски период“:

             Тази работа разшири моите интереси и моя кръгозор и покрай другото даде ми възможност да си набавя много книги, които улесниха по-нататъшното ми развитие.[20] 

Да се върнем обаче към ученическите години на бъдещия философ, откогато датира първият писмен по време документ, свидетелстващ за пробудения вече траен интерес към философията. Тук този документ – пощенска карта до Стефан Гидиков в Сливен – се публикува за първи път[21]:

            До Господина Гидикова

            Редактор на Спис.[ание] „Живот“

            в гр. Сливен – България

            Sliven – Bulgarie

             Одрин, 99.XI.19

              Г-н Гидиков,

       Моля най-искренно, щом получите тази ми картичка, съобщете ми:

1. Статията на г. Челпанов „Мозък и Мисъл“ в колко и кои книжки на списанието ви бе напечатана?[22]
2. Немското списание “Viertelzahrschrift für Wiss.[enschaftliche] Philosophie”[23], в което Хефдинг, Schneider и Wundt са сътрудници где се редактира и колко пъти излиза в година и колко струва за година?
3. Съчинението на Паулсена (проф. в Берлинския Унив.[ерситет]) “Einleitung nach Philosophie”[24] може ли да служи като ръководяща книга на един млад в тези въпроси учащ се? [Последния привърженик на Новоспинозизма (монизма) ли е или на спиритуализма?]
4. Съчинението на Хефдинга “Die Philosophie in Deutschland nach Hegel” [„Философията в Германия след Хегел”], което на датски носи заглавието Filosofien i Tyskland efter Hegel” где е издадено и колко струва? Ако статията на Челпанова е печатана в не повече от две книжки на списанието ви, то пратете ми я, ако е възможно, веднага, като ми съобщите заедно с туй и стойността на тези 2 книжки.

          С почитание: Димитър Михалчев

Погледнато от фактическата му страна, пощенската карта на Д. Михалчев ни дава важна информация „от извора“. Очевидно е, че в края на 1899 г. младежът от Лозенград има вече формирани интереси във философията, а неутолимото му любопитство го тласка към стремително разширяване на познавателния му хоризонт. При това интересът е концентриран към съвременната философия, в която ученикът от Одринската гимназия бърза да се ориентира. Второ, погледът на младия Д. Михалчев „от начало“ е обърнат едновременно и към Русия, и към Германия: този двоен интерес и двойна ориентираност в пространството на европейската култура отличават не само цялата дейност на философа, но изобщо маркират формирането на българската интелигенция на границата между XIX и XX в. Трето, деветнадесетгодишният Д. Михалчев трескаво търси ориентир, фар, когото да следва: нему е потребна „ръководяща книга на един млад в тези въпроси учащ се“; този стремеж ще го води и занапред – до срещата с Йоханес Ремке в Грайсфалд през 1905 г., когато талантливият и амбициозен българин ще намери своята Terraferma.

По всичко личи, че младежът вече е бил в контакт със Стефан Гидиков (1871–1944), който в течение на десетилетия е „гордостта на сливенските интелектуалци“; завършва Френския колеж в Цариград, след което следва административно право в Брюксел (не го завършва, понеже по здравословни причини е трябвало да се завърне в Сливен, където остава до края на живота си). Каквато и да е истината за началото на тяхното общение, то в бъдеще прераства в продуктивно сътрудничество: Ст. Гидиков е един от първите и основни автори във „Философски преглед“.

Любопитно е, че Д. Михалчев отправя питанията си към Ст. Гидиков по време, когато сп. „Живот“ – най-голямото и престижно провинциално списание в самия край на XIX в. – вече е прекратило съществуването си (то излиза от септември 1897 до август 1899 г.): очевидно, информацията е достигала бавно от Сливен до Одрин.[25]

Несъмнено е, че Д. Михалчев си е давал ясна сметка за значението на годините, прекарани в Одринската гимназия; в едно негово писмо от 1909 г. четем:

            От снощи съм в Одрин, в града, където прекарах най-добрите си младини (…) В Лозенград, за където заминавам тази вечер, ще прекарам една седмица и към 5 октомври съм в Мюнхен.[26]

Скокът от Лозенград до Мюнхен е направен решително; той обаче е подготвен още в Одрин. Вече утвърден и известен учен, Димитър Михалчев се връща към своите корени – този път като общественик, пръв възглавил (1918–1923) Съюза на тракийските дружества в България. Не е трудно да се досетим, че тъкмо Димитър Михалчев е бил разпознат като най-авторитетната и добре поставена фигура, достойна да оглави организацията, призвана да защити правата на бежанците от Одринска Тракия. А вече в заника на живота си, когато възможностите да публикува каквото и да е практически са сведени до нула, Д. Михалчев се ангажира с написването на увода към един солиден архивно-документален сборник, посветен на неговата гимназия, в който отбелязва: 

            Питомците на Българската мъжка гимназия в Одрин, на която д-р Петър Берон е патрон и която е неразделно свързана с националното пробуждане на тракийските българи и с широкото революционно движение, което доведе до Преображенското въстание през 1903 г., се заеха сериозно да изучат историята и значението на тази гимназия. А това ги натъкна на някои завещания и други материали на видния наш родолюбец, който е мечтал да види народа си осъзнат и ограмотен на родния му език.[27]

Символично е това, че съдбата и патриотическият дълг свързват Д. Михалчев с родния край и по време на Балканската война: той е участник в знаменитата битката при Чаталджа (4–5 ноември 1912 ст.ст.). В едно писмо на съпругата му от 18 ноември 1912 г. четем:

            Той е добре, кани се също да разказва много интересни работи, които поради цензурата не може да напише. (…) Знам само, че е около Чаталджа, че е телефонист, че няма удобства – особено при храненето (това не трябва да те учудва, нали?), че е брадясал и нищо повече. Ходил в Лозенград при майка си.[28]

Философът не е отвъд гражданина, а е чрез него; архетипният образ на Родината като майка тук е непосредствено явен. Единственото, за което можем да съжаляваме, е, че Д. Михалчев не е оставил своите свидетелства за тези кръстопътни времена.

Връщайки се към ценните спомени на Петко Росен, можем да надникнем в една студентска квартира от самото начало на ХХ в., споделяна от бъдещ писател, философ и лингвист/икономист – Атанас Яранов (1878–1964):

            Печка, отопление – ни помен. Често пъти нямахме и лампа. Но затова пък току на прозореца ни имаше електрическа лампа. Изправим се до прозореца и четем. Михалчев особено имаше такива силни очи, та не чувствуваше нужда от никаква лампа. В най-голямата тъмнина отиваше за кореспонденцията на вестник „Вечерна поща“. Докато се върнем вкъщи, вървейки по улицата, Михалчев изчиташе на електрическа светлина цялата кореспонденция и преглеждаше всички вестници. Той можеше две и три вечери да не спи, без да усети някакво разстройство. Ей това е то човек на сериозната работа... Чете твърде много. И най-голямото му блаженство е да разправя прочетеното, да има човек, с когото да сподели всичко, каквото знае. Нуждата да „преподава“ у него е нещо повече от необходимост. Когото и от познатите да хване, ще му разправя, докато възбуди ако не интерес, то поне внимание към философията. И кой ли, с горе-долу интерес към знанието, можеше да му противостои? Мен още ми фучи главата от неговите философии. И макар да нямам предразположение към мъдростта – самият интерес към въпросите на живота и битието ме увличаше твърде много и аз бях пленник на нашия философски „проповедник“.[29]

Студентът е „потънал“ във философията, към която със страст иска да приобщи всекиго; тя за него вече е вяра, която той проповядва. Страстта впряга силите и подчинява стремежите: предметът на страстта изисква служение. Работоспособен, целеустремен, отдаден – такъв виждаме Димитър Михалчев в навечерието на неговия авторски дебют. Извънредно работоспособен и издръжлив: и тялото на философа трябва да служи на мисълта. Страстен читател и библиофил: всъщност читателят Михалчев е истинският „баща“ на философа Михалчев. Ето едно негово епистоларно признание:

            Ако не ме забавляваха книгите, които чета, бих умрял от скука.[30]

Самообразованието е „истината“ на образованието: Д. Михалчев олицетворява това твърдение.

За един студент в началото на ХХ в. София, разбира се, е привилегированият топос на важните срещи в живота; тук Д. Михалчев среща и истински приятели (Григор Василев и др.), и истински учители. Между другото, споменът за първата среща със столицата на независимото княжество, случила се по-рано, очевидно, е бил твърде силен, след като десетилетия по-късно той изведнъж е изплувал, когато философът, намиращ се във вътрешно изгнание, е трябвало да даде един от многобройните си примери в една от статиите, писани през 50-те години на ХХ в., без каквато и да било надежда за публикация – „Проблемата за тъждеството с оглед на диалектическото противоречие“:

            „София е същият град“, (…) в който аз дойдох за пръв път през октомври 1896 г.“[31]

Освен всичко друго, в началото на ХХ в. София е мястото на среща на интелектуалци и дейци, родени, израсли и възпитани в „България извън България“. В София българинът от Лозенград среща българина от Пирот: студентът Димитър Михалчев среща учителя – д-р Кръстьо Кръстев.[32]

Познанията и строгостта на преподавателя, както изглежда, са респектирали студентите, с едно изключение – Димитър Михалчев; в спомените си за д-р Кръстев Стилиян Чилингиров разказва:

             Разбира се, при такъв професор мъчно се излизаше на изпит. И ние като треперушки очаквахме пред вратата му своя ред „на заколение“. Може би, само малцина, на първо място Димитър Михалчев, влизаха спокойно при него.[33]

Опитвайки се да реконструираме жизнения сюжет на творчески натури от мащаба на Димитър Михалчев, неизменно се удивляваме на органичността на тяхната личност, в която наистина всичко е свързано с всичко; това са фигури, сякаш издялани от къс мрамор – хомогенност на веществото, завършеност на формата.

Още първите, „миниатюрни“ интелектуални и жизнени жестове на Димитър Михалчев – преводи, публикации, приятелства и пр. – не само се просветват в контекста на „големите“ изяви и постижения на философа десетилетия по-късно, те водят непосредствено към тях, антиципират ги.[34]

Д-р Кр. Кръстев е откривателят на философското и литературно дарование на Димитър Михалчев; той е, който му дава път по страниците на „Мисъл“ и го прави автор.

Дебютът на младия философ е не просто убедителен, той е блестящ: в четири книжки на „Мисъл“ за 1903 г. е публикувана неговата студия (над 60 печ. стр.) „Диалектически материализъм и теория на познанието“[35]. Първата част е съпроводена с авторска бележка под линия:

            Настоящата статия е по-нататъшна обработка на един реферат, четен в Висшето училище през летния семестър на учебната 1901/2 г. Д. М.[36]

С други думи, Д. Михалчев, постъпил в Университета през есента на 1901 г., още в края на първи курс е изнесъл реферат в семинара на д-р Кр. Кръстев, а той е разширен, развит и публикуван месеци по-късно, когато студентът вече е втори курс...

Заключението на този първи труд на младия философ е знаменателно:

            Нашето заключение ще бъде следньото. Ядката на диалектическия материализъм за монистичността на историческия процес, схващана като законосъобразно развитие на економическия живот, си остава, и дълбоко вярваме, че ще остане и занапред непоколебима. Колкото за разработката на Марксовата система, необходими са и наложителни ще бъдат няколко неща. Тя ще трябва да се освободи от своя материалистичен сенсуализъм, изобщо от материалистическата си основа, да се приспособи към новите положения във философската мисъл, и най-подир наложително става за нея да скъса всякакви връзки с диалектиката, която виси над марксизма като таинствения дамоклев меч. Тя, може би, е необходима, за да бъде оправдана известна социална революция, но марксизмът би се самоубил, ако остане глух към повеленията на новата мисъл, които категорично го заставят да се огледа напред, към „научната философия“, която значително го е изпреварила.[37]

Тук е начертана цяла програма, която Д. Михалчев последователно ще отстоява и осъществява през десетилетията. Философът се ражда едновременно с полемиста: спорът с философията на марксизма маркира една от основните линии на интелектуалното му развитие и творчество. Дебютът е знак за своеобразния „брак без взаимно съгласие“ с марксизма: оттук насетне Д. Михалчев последователно ще приема историческия материализъм и също тъй решително ще отхвърля диалектиката и нейния „брак“ с материализма. Полемизира се само с нещо, което се приема за ценно в собственото интелектуално поле, което е допуснато в него. Между впрочем, прокобата на срещата със социализма е белязала  по един или друг начин (почти) всеки български интелектуалец, влизащ в културното поле в годините на българското краевековие, на разлома между XIX и XX в.

В интерес на истината, младият автор категорично отхвърля общото впечатление, че полемичната му страст се дължи на нейния обект; можем да му повярваме, понеже истината е доверена в едно от писмата до учителя д-р Кръстев:

             Не харесвате, че пиша полемически и „вестникарски“. Може да имате право, но аз не мога инак. Не от социалистите добих аз тоя маниер. Аз го имах още в гимназията и ежеминутно чувствувах дълбока потребност от спор. Ако няма някой, с когото да се разправям, аз умирам от скука и тъга...[38]

С други думи, полемическият нагон на Михалчев, ако можем да се изразим така, е намерил „от начало“ своя устойчив и сериозен обект. Другото важно е убедеността му в реалното съществуване на научна философия; скоро задачата ще бъде тя да бъде разпозната.

 Философският дебют на Димитър Михалчев е не само културен, но и литературен факт; той се осъществява пълноценно в литературното поле на България от началото на ХХ в. Той е знаменателен и значим не само със зрелостта си – нещо необичайно за толкова млад автор, – но и с неочакваните интертекстуални връзки, които установява.

Интересното е, че в същия първи брой за 1903 г. на „Мисъл“ са публикувани знакови творби за българската литература. „Хайдушки песни“ (с. 15–17) на П. К. Яворов, посветени на Гоце Делчев, е своеобразно литературно предизвестие на кръстопътната 1903 г., годината на Илинденско-Преображенското въстание.

Непосредствено след „Хайдушки песни“ е поместен знаменитият мистификационен портрет на Пенчо Славейков „Олаф ван Гелдерн“ (с. 18–24) заедно с част от приписаните му „Песни“ (25–31), увенчани от поемата „Пред Острова на блаженните“ (29–31). Повече от символично е това, че в кн. 2 на „Мисъл“ отново са публикувани стихотворения на Олаф ван Гелдерн (с. 123) – непосредствено преди втората част на статията на Михалчев (с. 124–135). Случайно или не, но тъкмо Олаф ван Гелдерн сякаш „въвежда“ младия автор-философ в съвременната българска култура...

Да отбележим нещо извънредно любопитно, а именно: Грасдорф – имагинерното родно място на Олаф ван Гелдерн, т.е. алтер его-то на Пенчо Славейков, е съзвучно на Грайфсвалд – „родното място“ на зрелия, възмъжалия български философ:

            Родното му градче Грасдор е скътано в една гънка от росните поли на Харц, оная величествена планина, която лежи като мила сянка на душата му и която нему е по сърце да възпява в своите песни.

Можем само да гадаем дали евфонията в имената някак е повлияла при избора малко по-късно във времето на „привилегировано седалище на мисълта“, в каквото се превръща провинциалното университетско градче Грайфсвалд (подобни влияния са силни, но неустановими научно, понеже са „подпрагови“, така да се каже); несъмнено обаче Д. Михалчев е забелязал почетното съседство по страниците на списанието, в което младият философ прави своя авторски прощъпулник.

Мислителят се легитимира тъкмо в „Мисъл“: това е една от най-знаковите тавтологии в историята на българската култура. Всички съвременници прекрасно са разбирали, че това самò  по себе си е знак на признание:

            А да печаташ в „Мисъл“ значи да си признат писател.[39]

Литературата не е предмет на философията на Михалчев, но ставането на философа Михалчев е предмет на историята на българската литература.[40]

Първите публикации на Димитър Михалчев не само са забелязани, те са и запомнени. Спиридон Казанджиев в доклада си от 13 юни 1932 г. за избора на философа като действителен член на БАН отбелязва:

            Книжовната си дейност Михалчев започва твърде млад – още като студент. Вече в първите си работи той проявява тънка аналитична мисъл и удивителна плодотворност. Тия му качества го наложиха изведнъж на вниманието на нашето културно общество.[41]

Връзката на Димитър Михалчев с кръга „Мисъл“ и с едноименното списание, отворило страниците си за всички (около десетина) негови публикации в периода 1903–1906 г., заслужава отделно внимание. Тук е важно да отбележим, че след д-р Кръстев тъкмо Пенчо Славейков е втората фигура на кръга „Мисъл“, изиграла ключова роля в интелектуалната съдба на младия философ; в своята „Автобиография“ Д. Михалчев по-късно признава:

              През 1905 г. Пенчо Славейков обърна внимание на проф. П. Милюков (който работеше по това време в нашата Народна библиотека) върху моите философско-исторически писания, които той намери за „твърде умни и интересни“, а това го накара да внуши на тогавашния министър на просветата проф. Иван Шишманов да бъда изпратен на специализация в чужбина.[42]

Четирите „години на учение“ в София са удвоени чрез четирите „години на странстване“ в Германия,

            ...където останах на научна работа в Берлин, Грайфсвалд, Фрайбург (в Брайсгау) и Мюнхен до началото на 1909 г., когато се върнах да отслужа своята шестмесечна военна повинност. През тези няколко години работех усърдно при големи немски учени, като плод от което се явиха редица мои писания.[43]

Както е добре известно, в Германия Д. Михалчев прави своя най-важен избор – изборът на философия, която ще следва, развива и популяризира през целия си живот. И този избор е добре известен: след завръщането си от Германия българският философ убедено, последователно и убедително винаги ще се представя като ремкеанец, т.е. ученик и следовник на Йоханес Ремке (1848–1930) – представител на „катедрената“, школско-професорска философия, не оставил значима диря в историята на европейската мисъл. Този избор неведнъж е извиквал недоумение, неразбиране и дори нескрити насмешки.[44]

             „Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите“ (Мат. 7:7; Марк. 11:24; Йоан. 14:13): по всичко личи, че Димитър Михалчев е намерил тъкмо онова, което е търсил.

Важните избори в живота по принцип не са докрай рационални, но те все пак се подчиняват на известна логика, а също тъй задоволяват някаква дълбинна потребност. Изборите имат сложна структура: в този случай иде реч за потребността на младия български философ, от една страна, за намиране на твърда отправна точка на мисълта, на координатна система, в която тя да се развива; от друга, това е потребност от вписване в европейската философия, от съизмерване с нея, накратко, от признание. И още: потребността е лична, на самия избиращ, но в нея по необходимост рефлектират потребностите на културата, репрезентирана от избиращия.

Изборът на Д. Михалчев трябва, разбира се, да бъде взет съвсем насериозно.[45] Разполагаме с писмата на младия философ от Германия, както и с неговите по-късни мемоарни свидетелства, така че историята на „избора на живота“ му може да бъде реконструирана с достатъчна точност и пълнота.[46]

Няма съмнение, че Д. Михалчев е направил своя „информиран избор“, запознавайки се с всички течения на съвременната му немска философия: в Берлин слуша лекциите на Георг Зимел и кантианеца Алоиз Рил, изнася реферат в семинара на Рикерт и спори с него във Фрайбург, щудира Хусерл и Б. Болцано, упорито се самообразова. Същевременно някои от все още активните в началото на ХХ в. немски философи сякаш отнапред са изключени от избора на Д. Михалчев: така например В. Вундт, учител на д-р Кръстев и Пенчо Славейков, както и другите немски философи от неговото поколение и време, сякаш са останали в XIX в. и не са могли да задоволят „жаждата по съвременност“ на младия български философ.

И тук се срещаме с един странен на пръв поглед факт, а именно: „привилегирован топос“ в съвременната немска философия за Д. Михалчев се оказва Университетът в провинциалния Грайфсвалд на брега на Балтийско море.

Грайфсвалд – нещо като Лозенград на картата на Германия – е всъщност „отдавна мечтаният“[47] град за младия българин, понеже

              Мой любимец бе в самото начало Вилхелм Шупе, за когото бях мечтал и за когото бях дошъл в Грайфсвалд.[48]

Реалността е по-богата от мечтата за нея: градчето в Померания се оказва значително по-важно за Д. Михалчев от това да бъде просто „място на срещата“ с избрания (не без влиянието на популярните по същото време руски мислители – П. Струве, Н. Бердяев и др.) още в България философ. Грайфсвалд всъщност е седалище на един от най-старите (основан в 1456 г.) и авторитетни немски университети, в който към момента на пристигането на младия български философ в него (пролетта на 1905 г.) работят и преподават редица знаменити учени, а Философският факултет традиционно е най-големият и престижен в университета. Д. Михалчев намира тук тъкмо онова, което е търсил – уединение, богата библиотека, творческо общуване с избрани и признати от самия него философски авторитети. Скоро след пристигането си той споделя на интелектуалния си ментор Ив. Шишманов:

               Градецът е съвършено малък, скучен за всекиго, който би търсил „удоволствия“, но инак извънредно удобен за умствено работене. Има огромна библиотека, пълна тишина, липса на всякакви съблазни и трогателна задушевност между студенти и професори. Като че ли всичко предразполага човека към работа.[49]

Между другото, от същото писмо (с. 17) става очевидно ясно, че в Грайфсвалд Д. Михалчев първо се среща с Й. Ремке и едва след това – с В. Шупе, заради когото уж е отишъл в града на Балтийско море. Тези детайли често имат решаващо значение, понеже срещата не е теоретико-познавателен, а личностно-екзистенциален акт. Макар че след години Д. Михалчев разказва със симпатия за личната си среща с Вилхелм Шупе (1836–1913) – създател и лидер на т. нар. „иманентна философия“, той не забравя да отбележи две неща, които, очевидно, са били твърде важни за него в този момент. Първо, „Шупе бе завършил своето мисловно развитие“, а това е в силен контраст с Й. Ремке, който „се оказа по това време тъкмо в разгара на философското си творчество“[50]; от гледна точка на младия, търсещ и енергичен българин очевидно е предимството на втория философ: той е обърнат към бъдещето. От друга страна, за Д. Михалчев е твърде изненадващо това, че В. Шупе е напълно отчужден от проблемите и потребите на съвремието и от неговия ход, в това число и от полемиките с марксизма и социализма, за чието съществуване той дори не е подозирал: „толкова тоя потънал в своята философска среда консервативен старец бе чужд на онова, което ставаше по широкия свят!“[51] Ето как личната среща, както по всичко личи, е довела Д. Михалчев до убеждението, че В. Шупе е по-скоро изживян, преодолян етап, т. е. в неговата философия няма проективност, бъдеще.

От изворите, с които разполагаме, е очевидна взаимната лична симпатия между Д. Михалчев и Й. Ремке, дори „сходството в характерите“: българинът сякаш се разпознава в немския професор, който също тъй е „винаги приветлив и готов да спори“.[52]

„Тайнството“ на личната среща е непостижимо докрай, но очевидно е, че срещата на Д. Михалчев с Й. Ремке се е състояла. Любопитно е това, че сякаш тъкмо младият български философ е проправил своеобразния поклоннически „път към Грайфсвалд“: едва след него при Й. Ремке идва австрийският философ-неокантианец Оскар Евалд (написал малко по-късно една от рецензиите за първия философски труд на Михалчев), руският хусерлианец Густав Шпет и др.

Личните срещи и общуване са „празникът“ в ежедневието на Д. Михалчев в Германия, изпълнено с тих, но вдъхновен труд:

             Насам няма нищо особено. Аз не дружа абсолютно с никого, работя цял ден дома или в библиотеката. Идущият петък имам реферат против Рикерта – в неговия семинар.[53]

Упоритият труд, обогатен от бликащата енергия и дръзновението на младия българин, направляван от целеустремеността на един търсещ дух, намира своята кулминация в първата книга на Д. Михалчев, написана и издадена на немски език:

Philosophishe Studien. Beiträge zur Kritik des Modernen Psychologismus (Mit einem Vorwort von Prof. Joh. Rehmke), Leipzig, 1909. [Философски изследвания. Приноси към критиката на съвременния психологизъм. (С предговор от проф. Й. Ремке), Лайпциг, 1909.]

Трудно е да преоценим значението на този факт: иде реч за неповторим и неповторен до днес български философски дебют на международната интелектуална сцена. Още с първата си монография Д. Михалчев се включва в актуалния интелектуален дебат, оригинален български глас зазвучава в хора на европейската философия. И това мигом е забелязано:

              Върху тази моя книга се явиха много, и то значителни рецензии от видни философски писатели в Германия, Австрия, Швейцария, Русия, Англия, Америка и др., обнародвани в най-видните списания на тия страни.[54]

„Философски изследвания“ на Д. Михалчев до ден днешен не е „интегрирана в българската философия и култура – липсва пълен превод на книгата[55], а посветените ѝ рецензии са частично събрани и преведени, но все пак обективно осмислени.[56]

От митологизирания и силно надценен кратък „Предговор“ на Й. Ремке към книгата е запомнена латинската фраза filius ante patrem [синът преди бащата], с което наставникът на Д. Михалчев фиксира факта, че солидната книга на ученика излиза на бял свят преди основния труд на учителя – „Философията като основна наука“, – появил се година по-късно[57]. Любопитно и знаменателно е, че още Ив. Шишманов проблематизира предговора и известната фраза:

             Разбира се, че Ремке може да бъде доволен от ученика си. Само приемете предложението на последния да станете член на Kant-Gesellschaft. Защо е трябвало да изтъква толкова натъртено в предговора си духовните връзки, които съединяват Вашия труд с неговите лекции. Вие достатъчно явно признавате зависимостта си от общите му гносеологически принципи, та нямаше нужда да се представя съчинението Ви като filius ante patrem.[58]

Следвайки духа на Ив. Шишманов, ще просветнем Filius ante patrem чрез една неочаквана аналогия: отношението между учител и ученик в картината на Андреа дел Верокио (1435–1488) „Кръщение Христово“ (1472–1475, галерия „Уфици“). Както е известно, картината е изпълнена от работилницата на Верокио, в която по същото време се обучават младите Сандро Ботичели, Леонардо да Винчи и др. Майсторът, с характерната за него рязка и нервна линия, рисува двете централни фигури в композицията – Христос и Йоан Кръстител, а довършването на картината е предоставено на неговите ученици. Един от тях (явно, не тъй талантлив) е нарисувал пейзажния фон – палмата вляво и скалите вдясно; в долната лява част на картината са изобразени два ангела: този в анфас е дело на Ботичели, а изобразеният в три четвърти е първата творба на Леонардо, в която вече просветва стила на гения на Ренесанса. Ангелът на Леонардо е най-добре изписаната част от картината, която неволно измества погледа на зрителя от централното събитие на Кръщението. Учителят Верокио е бил така поразен от работата на ученика Леонардо, че, както разказва по-късно Дж. Вазари, „никога повече не е поискал да се докосне до боите, обиден, че някакво момче го е надминало с уменията си“[59]; след този случай Верокио се е концентрирал изключително върху скулптурата. И така, в тази картина привичното отношение „Учител – ученик“ е преобърнато: ученикът участва в картината на учителя, но всъщност учителят е, който по-скоро би трябвало да следва своя ученик, надминал неговото майсторство.

В нашия случай „синът преди бащата“ може да се схваща и като „синът пред бащата“...

Отношението Ремке – Михалчев, разбира се, може да бъде предмет на отделно изследване[60], но, както изглежда, все по-споделено е убеждението, че „конструктът Ремке“, „митът Ремке“, изграждан и популяризиран със страст от Димитър Михалчев през годините, е не само нещо различно, но и неизмеримо по-значимо от Йоханес Ремке an sich. Михалчев открива у Ремке всичко онова, което сам е вложил в неговия образ.

И все пак, какво толкова е изкушило младия български философ в мисленето на Ремке, кое го е спечелило? И най-сложният отговор на този въпрос, общо взето, би могъл да бъде сведен до три точки.

Първо, философията на Ремке има претенцията да е открила най-сетне онзи самоочевиден изходен пункт на философстването, който се самообосновава и не зависи от нещо друго, т.е. абсолютното безпредпоставъчно начало – даденото. Второ, това е философия, която се самоосъзнава и самопредлага като такава, която снема опозицията материализъм–идеализъм и решава всички проблеми, произтичащи от напрегнатото противодействие между тези две основни философски направления. И, трето, Димитър Михалчев завинаги възприема идеята на Й. Ремке за философията като основна наука: едва тук философията приключва с разноречивите мнения и се превръща в истинска наука. Д. Михалчев „внася“ от Германия идеята за философията като основна наука и я превръща в самостоятелна школа[61]; по достойнство трябва да бъде отбелязан и оценен фактът, че в началото на 20-те години на ХХ в. в Габрово основнонаучната философия създава своя отделна школа, избрала за свой патрон вече утвърдения български философ[62]. 

Накратко, ремкеанството се оказва привлекателно за Д. Михалчев с това, че предлага изкушението, на което никой философ не може да устои, а именно: да се самоположи едновременно като начало и център на традиция на мисленето с хилядолетна история, т. е. да се „самосъчини“ (Достоевски) като персонализирана „повратна точка на Духа в самия себе си“ (Хегел). Това обаче си има своята обратна, дори тъмна страна: самопредставянето за единствен легитимен представител на Философията, знаещ какво тя е сама по себе си, по необходимост води до авторитарност и нетърпимост към други схващания за нейната природа и предмет – те се отхвърлят ad limine като ненаучни.

Не по-малко значими съображения за този съдбоносен избор са свързаните с потребите на деня, т. е. необходимостите и предизвикателствата на българската култура точно в този момент. Изборът на младия български философ е същевременно и културна легитимация: Димитър Михалчев е трябвало да намери знаме, с което да се завърне в България, трябвало е да открие онзи „-изъм“/ „-ство“, който самият той ще представлява и развива, накъсо, да се сдобие с кауза, която едновременно и да отстоява, и да го легитимира. Философът Атанас Илиев още през 1941 г. проницателно отбелязва, че началото на дейността на Д. Михалчев след специализацията в Германия бележи нов етап в развитието на философията в България; след етапа на „насаждане на философска култура“ и обективно представяне на различни философски възгледи, свързан с имената на Ив. Гюзелев, Ив. Георгов, д-р Кр. Кръстев и др., по необходимост следва етапът на школите, при който даден български мислител се идентифицира с една или друга школа в европейската философия.

            Този етап от философския размисъл у нас започна със завръщането на Д. Михалчев от специализацията му в Германия, гдето той бе школувал в Грайфсвалд при Йоханес Ремке. Думата „школувал“ тук не изразява точно отношението на Михалчев към философията на Ремке, защото той бе асимилирал тази философия до пълно идентифициране с нея: тя бе станала негова собствена, бе „кръв и плът“ от неговото същество. При това той я бе динамизирал със своя собствен дух, бе намерил най-прегледния, най-ясен и най-убедителен начин на нейното излагане. Поради това мнозина останаха разочаровани след прочитането на Ремкевите съчинения: оказваше се, че в лекциите на Михалчев има повече живот, по-ясно изразена тръпка на творческо изживяване. Това бе вече нещо съвсем ново за философския живот в нашата страна и ефектът от него бе неотразим.[63]

В това, че Д. Михалчев последователно и упорито говори „чрез“ Ремке, от негово име, се проявява закономерност и като че необходимост на националната култура: оригиналното „свое“ в сферите на духа се легитимира чрез чуждото, а не „из себе си“. Българският философ не просто импортира модерната европейска философия, която да „превежда“ и транслира на езика на българската култура, а той се легитимира чрез нея. Още нещо: Д. Михалчев „внася“ и имплементира традицията на европейския рационализъм и това е негова несъмнена заслуга пред цялата българска култура на ХХ в. Това, че в центъра на неговото внимание са проблемите на гносеологията, т. е. на теория на познанието[64], допълнително успоредява българската философия с европейската, т. е. негова е главната заслуга за европеизирането на изграждащата се българска философска институция. Димитър Михалчев всъщност не донася от Германия интелектуални приятелства, а „само“ себе си като завършен философ и това е главният резултат от неговата специализация. Между другото, знаменателно е това, че Й. Ремке не е систематично превеждан в България, той дори не е автор във „Философски преглед“.

Да добавим още нещо твърде важно за цялата по-нататъшна дейност на Д. Михалчев, а именно: философията на Й. Ремке дава на българския му следовник необходимата база за разгръщане на полемиката му със социализма и с философията на марксизма. Това, разбира се, е осъзнавано от самия Михалчев: статията му in memoriam на Ремке е назована „Революционното значение на Ремкевите философски възгледи“[65]. И ако днес със снизходителна усмивка посрещаме твърдението, че „Ремке бе един необикновен, един безподобен мислител“, то макар и с известен скепсис, но можем да размислим над финалния тезис на автора:

            Няма философско учение, което да действа тъй ободрително и да настройва човека тъй боево, в най-добрия смисъл на думата, както това на Ремке. (…) Борбата срещу авторитета на миналото и исторически завещаното не е лесна. Обаче революционият фермент, който Ремке хвърли върху гнилата почва на настоящето, не може да не разложи тая традиция. Нейното по-бързо разложение ще бъде в интереса на философията като обективна наука.[66]

Парадоксално, но цялата дейност на Д. Михалчев сякаш е илюстрация на популярния марксистки тезис за „практиката като критерий на истината“: това, че тъкмо той е най-дългогодишният и упорит критик на философията на марксизма у нас, със сигурност е пряко свързано с неговите изходни философски интуиции и убеждения. От друга страна, както видяхме, Д. Михалчев „от начало“ заема двусмислена позиция към марксизма, приемайки догматиката на историческия материализъм; той по-скоро би искал да го подобри, заменяйки диалектическия материализъм с основнонаучната философия, оттук и реверансите към марксизма.

Завърнал се в България като член на престижното Кантово общество (Kant-Gesellschaft), от 1910 г. насетне Д. Михалчев прави стремителна академична кариера. На 24 март 1910 г. младият учен изнася встъпителната си лекция в Университета на тема „Кризата в съвременната философия“, за което разказва в писмото до приятеля си Григор Василев:

           Залата № 5, в която ти бе говорил за Македония, коридорът, даже част от стълбището бяха претъпкани, трябва да е имало повече от 500 души. Оттогава съм чел 5 лекции (…), аудиторията винаги е претъпкана, стоят отстрани прави. (…) След 7 ч. в Борисовата градина ще чуеш на всеки 20–30 крачки студенти да разискват върху това, което съм говорил нея вечер. По единодушното признание на всички успехът (за един отвлечен предмет, върху който чета) е извънредно голям, да не кажа нещо повече.[67]

Казано другояче, още с първата публична лекция Димитър Михалчев започва своето обществено-културно служение, своята мисия по „инсталиране“ на философията във фундамента на българската култура, в превръщането ѝ в неотменима и неотнимаема част от нейните очевидности. И една от тези очевидности е образът на философа-просветител, философа-полемист, философа-гражданин:

            Аудиторията се е пълнела най-вече заради оратор, от когото, вярваме ли на спомени, българската интелигенция е възприела образа на философа и философията.[68] 

Столичното културно общество от междувоенните десетилетия добре е познавало и друга особеност на Димитър Михалчев – философските му разходки. Негови студенти, спътници и събеседници убедително свидетелстват, че знаменитият философ се е превърнал в софийска забележителност.  

Ето как Д. Михалчев е останал в паметта на сладкодумника и летописец на София през ХХ в. Драган Тенев:

           Поради ... съседството с проф. Михалчев аз имах много лични впечатления от него от онези дни и като човек. Той беше внимателен и любезен, добронамерен и честен. Беше винаги готов да подаде ръка на способния и не търпеше  лъжата   и двуличието. Около него през 30-те години израснаха много от значителните имена в нашата философска наука, а неговото научно наследство може да прави чест на всеки народ.[69]

Философът като централна фигура на културата – тук можем да подирим единството между различните лица на Димитър Михалчев. Неговият опит за „нормализация“ на българската култура и за скъсване с нейния „субстанционален литературоцентризъм“ е повече от успешен; енергията на философа придава допълнителен импулс в движението на българската култура от 20-те и 30-те години на ХХ в. „от субстанция към субект“ (според терминологията на „Феноменология на духа“ на Хегел), а с разностранната му дейност е свързано най-убедителното и цялостно рефлектиране върху всички страни на българския живот и култура.

Едновременно тракиец, българин и европеец, Димитър Михалчев въплъщава единството, синтеза на регионалното, националното и общочовешкото начало.

                                                                                                                                                                Емил Димитров

Библиография