Кирил Чолаков

Албум

Д-р Кирил  Маринов Чолаков е роден през 1897 г. в Русе, умира през 1963 г. в София. Той завършва гимназия в Русе. Чолаков участва като войник в Първата световна война през 1916 г. Мобилизиран, работи като невропсихиатър в общовойскова болница в София (1942–1946). Учи философия и педагогика в СУ „Климент Охридски“ и медицина във Виена през 1918–1927 г. Лекар е с частна практика и училищен лекар в Русенската мъжка гимназия (1929). Кандидат е за редовен доцент при Катедрата по нервни болести и психиатрия в СУ „Климент Охридски“ (1933–1937). Извънреден професор е по нервни болести, директор на Пловдивската университетска нервно-психиатрична клиника (в периода 1946–1957).

Той е със значителен принос в българската и световната психотерапевтична практика. Известен е най-вече със създаването на метод на психотерапия при неврози, познат като „метод на психофизиологична декапсулация“. Основната област на приложение на декапсулацията по мнението на автора е в областта на функционалните неврогенни заболявания, породени от психотравма. Последните водят до „дисоциационно“ отношение към предшестващия и последващия душевен живот. Декапсулацията се провежда по следния начин. Болният се въвежда в същата обстановка и се намира в същата поза, както и при репродукцията, а именно, лежейки в отпуснато състояние със затворени очи. Посредством думи той бива въведен в хипноза с умерена дълбочина (докато все още е възможен контакт с психотерапевта). Ако психичната травма е известна, вербално се внушава нейното повторно преживяване, а ако е неизвестна, сугестията се насочва с думи като: „Мъките, които Вие изпитвате, Ви напомнят случай, когато Вашето състояние е било такова, каквото е сега“. Това води до бързо преживяване на психотравмата. Чолаков обяснява лечебното действие на своя метод преди всичко с механизми на психично ниво. Той смята, че при тежко преживяване на силен афективен заряд отделни елементи остават изолирани, сякаш „капсулирани“ в психиката на болния, те единствени не засягат асоциативните връзки между предметното съдържание на психотравмата и вегетативните прояви. Сугестията е насочена към това да се предизвика тежко дишане и сърцебиене. Преимущества на репродукцията: тя е приложима и при нехипнабилни болни, въздържането от сугестивна намеса води към последващо репродуциране на психичните травми, които се появяват не хронологично, а съобразно степента на изразеност на прекомерна възбуда, вследствие на това репродукцията дава точна представа за причините за невротизацията. Това прави този метод подходящ за изследване на обусловените от психотравми неврози и на самия пациент.

Декапсулацията има и други положителни страни. Тя съответства на стремежа на много психотерапевти да ръководят активно лечението. Чрез заключителна положителна сугестия те често противодействат на влошаването на настроението на болния. Очакването, че чрез хипноза ще може да се ускори отреагирането, обикновено не се потвърждава, както и очакванията, че психотерапевтът ще може да диктува дълбочината на хипноидното състояние по свое усмотрение. Така България още от 30-те години има свой принос в развитието на хипнозата.

През 1939–1940 г. Чолаков издава и редактира списание „Душевно здраве“.  Той е и главният помощник на Димитър Михалчев при редактирането на списание „Философски преглед“. Публикува и множество статии с философски характер.

През 1935 г. (кн. 3, с. 232–253) Чолаков помества в списанието дълъг текст от 6 части под заглавие „Основи на лекарската нравственост“, който може да се смята за програмен. Той поддържа  тезата, че всяка професия има т.нар. „съсловен морал“. Лекарят обаче трябва да го съгласува с нравствен облик, да проявява към болния дълг и себеотрицание.

Когато се разглеждат цялостното творчество и приносите на преподавателя и учения, читателят трябва да бъде предварително подготвен за специфичната материя. Дейността на Чолаков във „Философски преглед“ оставя положителното впечатление не за скучен, високомерен учен с ограничено поле на интереси, а за ерудит с много широка култура. Забележителен е и начинът му на изложение – винаги разбираем за по-широка публика, без значение дали пише отзиви за книги, излага тревогата си за ръста на болните от алкохолизъм и самоубийствата, споделя впечатленията си от актьорите, прибягващи към театралния шарж. Смело Чолаков изследва като учен и фигурата на Христо Ботев, като бяга от утвърдените клишета, и не се страхува да посочва слабости и недостатъци на характера му.

Чолаков публикува основно 2 типа материали за изданието – отзиви за излезли книги и статии, касаещи психофизиологичното развитие на човека.  С някои български и световни личности той се занимава неведнъж. Невинаги в центъра на неговия професионален интерес са съчиненията на колегите му психиатри. Коментира и литературни произведения, както и самите фигури на писатели и поети. Такива са например Христо Ботев, както и Константин Гълъбов. За книгата на Гълъбов „Наше село : Весели разкази“,[1] (Х, 4). Чолаков пише критичен отзив и подчертава, че авторът описва преживелиците от своето детство със завидна непосредност, простота, вярност на художествените средства. Зад веселите случки  е  отруденият народ с неговите грижи, доловени са „сигурни белези на социално отвърнати характери“… „Затова битовият психолог би могъл да почерпи доста много верни наблюдения, които г-н Гълъбов тъй непосредно и весело е предал“ – завършва рецензията си К. Чолаков.

Интересен е „спорът“ между Чолаков и Н. Кръстников[2], който читателят намира в поне 2 книжки на изданието ([Отзив за:] Nicolaus Krestnikoff. Die heilende Wirkung künstlich hervorgerufener Reproduktionen von pathogenen affektiven Erlebnissen – II, 3;). Основната му  критика към специалиста, представил в случая свое съчинение на немски език, е, че не се е задълбочил достатъчно в поставения проблем, не може да го разреши единствено с творческо вдъхновение. През 1931 г. във „Възприятието и съзнанието според един български автор“ – (III, 2; с. 163–173), Чолаков отново спори с колегата си.

Той влиза в полемика и с Никола Шипковенски[3]. Материалът „Сън и сънуване“ излиза през 1935 (VII, кн. 4, 342–360.). Той е изграден върху новите изследвания относно природата на съня и разликата с будното състояние при човека. Според  Чолаков „Аз-съзнанието“, нашата непроменлива същност, не се губи и при сънуването. Той оспорва тезата, че сънищата са непременно реакция на събития, впечатления и страхове от будното състояние. Напротив, често „страшните“ сънища могат да са в основата на психоневрозите. Разлика  между душевно здравите и болните индивиди може да се търси единствено във физиологията.

Чолаков коментира дори и литературата от гледна точка на психиатрията и психологията. Например в „Характерология на Ботева“ – 1933, V, 3 и [Отзив за:] Михаил Димитров. Личността на Ботева. С., 1938 – Х, 1, той се занимава с типа на великия поет. Но тук вече в центъра е не поетическият му дар, нито историческите бележки. Чолаков разглежда характерологичния тип. По думите  му Ботев е чист „шизотимен тип“, а това не се среща много често, настоява професорът. Затова в съзнанието на мнозина той се налага като „цялостна натура“. По-правилно е да се нарича – характерологично еднозначна личност. М. Димитров e направил най-сериозен опит да се очертае Ботевата личност, но не е положил достатъчно усилия да разкрие „интимните пружини“, които са движили неговата богата личност; не дава характерологичния образ, а това са съществени празнини.

При многобройните му отзиви за различни книги по-общо личи винаги добронамереното отношение на специалиста, колегата или читателя към конкретния труд. Въпреки че не спестява критиките си (най-често критикува това, че авторът не казва нищо ново и предлага компилация, или пък че не е изяснил докрай проблема, върху който работи, или не се е изразил правилно), Чолаков винаги завършва с похвалата, че предлаганият труд е увлекателен и ценен, тъй като в него в синтезиран вид могат да се намерят изказани вече гледни точки.

През 1937 г. Чолаков публикува в сп. „Философски преглед“ краткия обзор „Десетгодишното културно дело на „Философски преглед“. Тя веднага грабва вниманието на читателя и той прочита първо нея. Очакванията от такъв тип материали са огромни. На пръв поглед изглежда невъзможно, несериозно и непрофесионално да се напише такава статия в такъв формат. Нима 10-годишна история на подобно издание на българския пазар в тези времена може да се побере в няколко страници? В едва 4 страници обаче той успява да изложи няколко много важни момента. Не  само за приносите на конкретното издание към българската култура като цяло, но и за това какво трябва да представлява едно модерно българско издание, как да се издържа то, каква публика да търси и какъв е пътят му, за да оцелее на толкова сложен пазар.

Читателят разбира, че „Философски преглед“ разчита изцяло  на своите абонати, а не на държавно финансиране. Това веднага  поражда и позитиви, и негативи. Изданието може да претендира за независимост от институциите, като е зависимо от своята публика и носи отговорност единствено пред нея. С рубрика (отдел) като „Въпроси и отговори“ в почти всяка книжка то показва отворения си, диалогичен характер.  В същото време то демонстрира познаване и интерес не само към античната история, философия и литература, но и към българската съвременност – политика, социални въпроси или проблеми на образованието. Постижение на „Философски преглед“ е възможността, дадена на много млади и неизвестни до момента сътрудници. То ги събира, лансира, издига, създава като такива. Това е безценна възможност за изява и израстване. Според Чолаков личността и начинът на работа на Д. Михалчев могат да бъдат пример за редактор на издание – винаги с жар да отстоява възгледите си, но и достатъчно колегиално да позволи на сътрудниците си да изложат своите разбирания по същия начин. 

Чолаков се включва активно в рубриката „Въпроси и отговори“, на която посвещаваме отделна статия. Но приносът му трябва да бъде отчетен в очерка за него, тъй като коментира интересни и наболели проблеми за обществото. 

Такива са както „Характероложко значение на комплимента“,  така и „Алкохолизъм, хипноза и несъзнателен душевен живот“, „Що е лудост?“ (1934, 1, 3–4 и 5);  „Слабоволие и безволие“ (1938, X, 1; с. 1–19). Тъй като последните заглавия отразяват важни за обществото във всеки исторически период проблеми и феномени, а изводите на Чолаков са адекватни и днес, изследователят трябва да им отдели внимание.

Относно лудостта той смело настоява, че  разлика в психиката няма, строго погледнато, душевна болест не съществува. Но има зависимост между мозъка и психиката и всякакви нарушения там водят до лудост. Алкохолизмът е важен въпрос, защото засяга тежко обществата във всички времена и Чолаков прави ценен извод: не само, че алкохолът е сам по себе си опасна отрова за човека, но и трябва да се прави разграничение между опиянението и хипнозата. Комплиментите, които хората толкова често правят едни на други, също трябва да се приемат с внимание, защото невинаги действително са израз на чистосърдечно възхищение и добра воля.

Друг тежък феномен, който коментира, е: „Психофизиология на самоубийството“ (1930, II, 2; с. 180–197). Отбелязва още в началото тревожен факт – зачестилите самоубийства, особено в страни, засегнати от войната. Тук може да се коментира, че следи актуалната обстановка, обществените проблеми и нагласи. Чолаков подчертава социологическото обяснение на тези статистически данни, но те не са му достатъчни, за да си отговори на важни въпроси. Самоубийците остават относително малка група от обществата, каквито и да са икономическите, политическите или социалните реалности. Но всички членове живеят при еднакви условия, а някои понасят всичко, а други – не. А може и да липсват социалните условия, а самоубийствата са факт. Защо? Изводът е, че по-важна е психиката на човека. Съчувствие се дължи на такъв човек като на болен човек. Препоръката му към Църквата е да си ревизира разбирането за самоубийството като грях, тъй като една болест не може да бъде грях. Но има и случаи, когато  възникват нравствени причини за опита за самоубийство – примерно, революционерите. Има съзнателен замисъл, който често не се осъществява. След всеки осуетен опит за самоубийство е необходимо лечение, а не укори или възхвала за случилото се, настоява специалистът.

При слабоволието и безволието Чолаков настоява да се има предвид, че да нямаш воля да спреш (например пушене и пиене), всъщност е проява на воля,  погрешно насочена воля или воля – когато има налице едно искане, но то още не е действителност.  При душевно здрави и болни хора – различно е; здравите – нормално е да имат и такива моменти; болните – може и да е фатално, да се стигне до разпад на личността. Трябва да се лекува първопричината.

През 1935 г. Чолаков разглежда в един от отговорите си на читателски писма една по-различна тема – „Психология на театралния шарж“ (кн. 1, с. 78–82). Театърът и театралното изкуство се оказват интересни не само за читателката-студентка, но и за специалиста-психиатър. Читателката смята, че към шаржа прибягват актьори с по-ограничена дарба, за да допълнят това, което им липсва. За зрителя обаче тези похвати остават неясни.  Той заключава, че шаржът все още не е достатъчно изявен като механизъм и не може да бъде мерило за актьорското майсторство, но пресилената игра е ключова за недоверието на публиката. Шаржът си остава опасно оръжие в ръцете на лош актьор.  От шаржа се възторгва обичайно публиката с по-ограничена театрална култура.

Децата и тяхното развитие е друга тема, която Чолаков засяга неведнъж и тя също трябва да се открои. Такива са отговорите на въпроси или рецензиите  „Душевни задръжки“,  както и отзивите за трудовете на проф. д-р Михаил Герасков „Спане и сън през детската и младежка възраст“ и  Хайнрих Ханзелман „Деца, които създават грижи у дома си и в училището“.

В „Душевни задръжки“ (1939, XI, 2; с. 159–181) пише колко многообразно и дълбоко е влиянието върху живота на душевните задръжки в живота на човека – не само при възрастните, но и при децата. Важно е да се има предвид при оценката на възможностите на детето то да не се осъжда прибързано като „неспособно“. Това показва новаторския възглед на професора – да се обръща повече внимание върху индивидуалността на детето, а не да се прилага уравниловка.

В отзива за „Спане и сън през детската и младежка възраст“ (1935, VII, 2, с. 179–182) пише, че е използвана „анкетната метода“ и не са дадени задоволителни данни за физиологичните условия на спането при младежите, например: какви изменения претърпяват вегетативната нервна система и двигателната система. Не е важна само продължителността на спането, нито самото описание на събраните от ученици сънища, без те след това да бъдат анализирани. Също така засяга схващанията на Зигмунд Фройд, без да даде критично отношение. Трудът му остава незавършен, но поставя за първи път посочения проблем и това Чолаков очертава като основно негово достойнство.

Хайнрих Ханзелман[4] в „Деца, които създават грижи у дома си и в училището“ (IX, 1; с. 97–99) разглежда случаите на деца с телесни и душевни недостатъци. Чолаков отбелязва, че у нас за такива деца почти нищо не е направено. Признава, че по отношение на децата с душевни недостатъци е по-трудно справянето, по-голямо предизвикателство са. Изводът на автора е, че белег за културността на едно общество е отношението към такива хора. По думите му учителят трябва да разбира душевността на децата. Критиката на Чолаков към него е, че не е успял да се освободи от влиянието на психоанализата напълно.

Любопитно е, че самият Чолаков става обект на обвинения в „нездравост“, в мания, в съдене, без да има нужната експертиза за това. Това се случва след негови критични статии за Петър Дънов и дъновизма, публикувани в сп. „Душевно здраве“. Тогава в севлиевския в. „Братство“, Севлиево,[5] излиза статия от със заглавие „Невежеството на учения и отрицанието на духовната същност на живота“ от С. Калименов[6]. Самото заглавие на тази статия изглежда странно, не на място до името на Чолаков и навява мисли за известна сектантска ограниченост в опита да се защити едно учение. След вече прочетеното за дейността на Чолаков последното, в което читателят би го обвинил, е невежество,  пък било то и само  в областта на религията. Самият Чолаков не е толкова краен в своите рецензии за книги.

Авторът открито и предизвикателно заявява на изтъкнатия учен, че фигурата на  Дънов е „далеч от вашите възможности“. „Но ако вие не можете да измерите морските глъбини и небесните висини, ако не е по силите ви да проникнете и обгърнете това, което един велик дух представлява от себе си, това съвсем не значи, че имате правото да го третирате като нещо, което с вашите ограничени и шаблонни мерки можете да постигнете и изследвате“, настоява той. Чолаков тълкува възгледите на Дънов въз основата на отделни неправилно схващани и неправилно  разбрани цитати из беседите, както и някои изказани мнения на негови бивши или настоящи последователи. Според Калименов по същия начин с доводите на психиатъра може да бъде отречен и Христос.

Изразява се мнение, че манията на д-р Чолаков да търси „психопатични заложби“ в основите на творческото вдъхновение и на гениалните прояви, ясно говорела за някаква ненормалност и излизане из релсите на здравия разум. В галерията си „Именити психопати“ в списание „Душевно здраве“ Чолаков вече е поставил Шилер, Гогол, Шекспир, Достоевски, Толстой и др., а от  българските писатели Яворов и Кирил Христов. Не  се знае още кои даровити представители на човечеството ще имат честта да влязат в него, възмущава се Калименов. Въпреки че не спори с убеждението за „лудостта“ при гениите, той смята, че то произтича от факта, че останалите ги гледат от позицията на обикновени хора, не ги разбират, не могат да ги оценят истински, тъй като не са на тяхната висота.

Но впечатлението от дейността на професор Кирил Чолаков не може да се изчерпа само с мрачното, крайното, трагичното у човека – дългата работа с пациенти и изследването на лудостта и маниите. За уважавания учен и преподавател Чолаков се разказват и вицове, някои от които намират място в сборника с весели случки за лекари и пациенти „Асклепий се смее“[7], в които зад смеха личи досадата от недоучил студент по време на изпит, или пък съчувствието и разбирането към пациент по време на преглед.

Вера Радева

Библиография