Атанас Величков

Албум

Атанас Величков Атанасов е автор главно на литературноисторически и литературнокритически текстове в периода между двете световни войни.  Публикува и няколко статии по обществени въпроси, театрална и художествена критика (за Константин Щъркелов). Сътрудничи на списания, оставили следа в българския културен живот: „Златорог“, „Философски преглед“, „Завети“ и др. Изненадващо, за него не се откриват биографични сведения в български енциклопедии, речници, справочници.

Настоящият текст е опит за реконструиране, доколкото е възможно, на биографията на Атанас Величков и осмисляне на литературния му творчески път. Биографичната реконструкция се базира основно на документи, съхраняващи се в Централния държавен архив[1] и във Военноисторическия архив във Велико Търново, както и на негова статия за поета революционер Любомир Весов (1892–1922)[2]. В нея – кратък очерк за родолюбивия българин от Македония, Величков пише, че са съученици. Следователно е роден през 1892 г.[3] Авторът споменава, че физика им преподава покойният Гарванов – толкова суров дух, колкото нежен учител[4], от което става ясно, че те са завършили в София елитната за времето Втора мъжка гимназия, където Иван Гарванов преподава от 1904 г. до смъртта си. Величков вероятно завършва гимназията около 1908 г.[5], след което продължава образованието си в университет. По данни на Военноисторическия архив през 1916 г. завършва Школата за запасни подпоручици[6].

През 1916–1918 г. участва в Първата световна война в известния с храбростта си 33-ти пехотен Свищовски полк (1916–1917) и в отделения от него 44-ти пехотен полк (1917–1918)[7]. Раняван е.

През 1919 г. заедно с художника Николай Ст. Абрашев е редактор на двуседмичното списание за изкуство и критика „Земя“, от което излизат само два броя. Веселина Димитрова, изследвайки списанието, споделя: „... имаме основания да предполагаме, че фактическият редактор е Николай Райнов“[8]. На страниците на изданието се поместват творби, свързани с българския художествен живот, факт, който насочва към предположението, че редакцията обръща поглед към възникналото по това време дружество „Родно изкуство“. Тук публикуват Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Трифон Кунев, Николай Райнов, Любомир Весов, Сирак Скитник, Добри Христов, Константин Щъркелов и др. „Очевидно трябва да се съжалява – пише В. Димитрова – за краткото съществуване на сп. „Земя“ – едно издание, което отбелязва различни големи прояви на българската художествена култура и изкуство“ и което е част от „стремежа за намиране на нови художествени ценности, в търсенето и утвърждаването на нова естетика, свързана с родното – българското“[9].

Атанас Величков работи като гимназиален учител, а впоследствие е подначалник на Културното отделение към Министерството на народното просвещение. Запазен е документ от 1929 г., подписан от него, до Владимир Василев, с който го уведомява за назначаването му за директор на Народния театър[10]. През 1933 г. е уволнен и на негово място е назначен Генчо Пирьов, млад специалист с интереси към педагогиката и психологията, който след години ще се утвърди като ярък учен в тези области. Между двамата възниква конфликт, резултат на което е запазената им преписка в Министерството на народното просвещение. В писмо до министъра на просвещението през 1936 г. Величков излага становището си, че е неправомерно уволнен, и иска ревизия на своето уволнение, споделяйки за Г. Пирьов, че „образователният му ценз няма никаква връзка с работата в отделението“ и че назначението му е „партизанско“. От тази преписка се реконструират някои биографични моменти. Величков посочва:

              ...Имам 14-годишна държавна служба – като офицер, редовен гимназиален учител по литература и подначалник на културното отделение (последната служба изпълнявах непрекъснато близо седем години). При назначаването ми за        подначалник имах, между другите кандидати, най-големия служебен и образователен ценз....

Лявата ми ръка е счупена от френски куршум при настъплението между Битоля и Лерин през 1916 г., в което участвувах като взводен командир в 33 полк.... Никакво дисциплинарно наказание или мъмрене не съм получавал през време на цялата си 15-годишна служба като офицер, гимназиален учител и чиновник. С никакво партизанство никога не съм се занимавал[11].

Ат. Величков остава без работа, както сам пише, през 1936 г., „повече от две години“[12]. Опонентът му, от своя страна, се опитва аргументирано да отговори.

След 1944 г. е известно, че критикът поддържа връзка с Константин Щъркелов и семейството му. Запазените няколко писма и пощенски картички от „Тасо“ до художника разкриват човек със свободен дух, сърцат, живеещ със света на изкуството[13]. От 1961 г. няма данни за тяхна кореспонденция. Засега не са известни други биографични факти, но опитите картината да стане по-ясна и пълна продължават.

Текстовете на критика говорят за човек със задълбочени познания в областта на хуманитаристиката и в частност – литературата, със специфичен изследователски почерк и артистично присъствие, умеещ чрез подчертано метафорично слово да открои най-характерното за отделния писател. През 1922 г. той дебютира в сп. „Златорог“ със статията си „Любовта в поезията на Яворов“; през следващите години публикува на страниците на списанието статии и рецензии за творби на Людмил Стоянов, Йордан Йовков, Константин Петканов, Николай Райнов, Петко Славейков, както и студията „Любовта в нашата поезия“. Словото му е еднакво вдъхновено независимо от жанра на творбата, която спира вниманието му.

Навярно неслучайно статията му за Яворов е поместена именно в „Златорог“. Образът и творчеството на поета присъстват като лайтмотив във всички годишнини на изданието. Явно Владимир Василев, именитият критик и редактор на списанието, е усетил самобитния интерпретаторски талант на Атанас Величков, умението му да проникне в дълбините на художествения свят на твореца, да го чете иманентно, да говори за създаденото от него със запомнящо се слово. Величков откроява у Яворов страданието, самотата му, мотивът за раздялата.

През 1927 г. излиза от печат съставената от него антология „Ерос и Психея“[14]. Тя става литературен факт във време, „отключило“ публикуването на различни в жанрово и тематично отношение литературно-художествени сборници и антологии[15]. Всяка от тях носи своя специфика, свързана с естетическия вкус на съставителя, но също така някои маркират пътя, по който се развива българската литература, и дават възможност, макар частична и субективна, да се усети специфичното за отделния художник на словото.

Антологията на Ат. Величков откроява характерна за следвоенното десетилетие тенденция в духовния живот на българите – връщането към виталността, към силата на сетивата и живота. Както всяка антология, така и тази разкрива субективните виждания и акценти на съставителя. Тя е конструирана нестандартно, разделена е на 11 тематични ядра: „Косите на вятъра“, „Среща“, „Късно“, „Разлъка“, „Томление“, „Целувка“, „Зли чарове“, „Силна като смърт“, „Медальони“, „Теменужни часове“, „Херувими и серафими“. Включени са 318 стихотворения от двадесет и четири автори – както ключови представители на българската поезия, така и творци, които днес не са свързани с канона. Акцентът е върху модернистите, като с най-много творби са представени Теодор Траянов (55), Емануил Попдимитров (46), Пейо Яворов (31), Пенчо Славейков (28), Елисавета Багряна (22).

Предговорът „Любовта в нашата поезия“, който съдържа поправки и допълнения спрямо първоначалния му вариант, отпечатан в сп. „Златорог“[16], проследява спецификата на това силно чувство в живота, което според него е „огледало на човека – пробният камък на природата му“. В тази студия е видимо умението на критика да вникне в света на отделния творец и да съпреживее неговите мисли и вълнения. Езикът му откроява позиция, издава вълнението на пишещия, стилът му е самобитен, оценките му са запомнящи се, дори понякога крайни, читателят може да не е съгласен с всичко казано от него, но не може да се отрече, че зад позицията му стои дълбоко съпреживяване... В предговора той споделя вижданията си за любовните изповеди на редица ключови поети: за Ботевите творби с любовен мотив отбелязва, че сякаш са свързани с темата за раздялата; откроява връзката между него и Яворов, за чиито любовни стихове казва: „По-дълбоко никой от лириците ни не е слизал (…) страданието и любовта са двете стихии на чиито криле се стрелва той към смъртта (…) У никого след Ботйова българското слово не е поразявало с магията на вечността си така, както у Яворова“; у Пенчо Славейков вижда, че „чувството сякаш се задушава в бронята на естетичния канон, не изхвръква свободно и вдъхновено“, но високо цени творбите му, свързани с фолклорни мотиви. Интересни са наблюденията му за любовната лирика на Кирил Христов, Теодор Траянов, Димитър Бояджиев; твърди, че най-„широко и богато“ разкрива отношението към жената Николай Райнов; откроява дълбоката елегичност на Дебеляновата любовна песен; вижда Николай Лилиев като „бледен, матов“ поет, търсещ врата към живота, но откроява  евангелската чистота, свързана с темата за любовта в поезията му; за Емануил Попдимитров конкретизира, че неговият албум с женски профили „е един от най-свежите в поезията ни“, а за  любовта в поезията на Людмил Стоянов отбелязва, че е твърде „литературна“.

В предговора към антологията той обръща внимание на три поетеси: Мара Белчева, Дора Габе и Елисавета Багряна, и включва от тях доста стихотворения, нещо, което в други антологии до този момент не е правено. В „тихострунната лира“ на М. Белчева откроява тишината, спомените, чрез които разгаря миналото, импресионистичния рисунък, съзерцанието и размисъла – „за да утаи и избистри езерото на душата си“; като „жрица във Венериния храм“ определя Д. Габе, у която забелязва животворен полет, умението ѝ да се „потопява в чувството“, разнообразието на лириката ѝ. А в поетичните творби на Елисавета Багряна усеща „чиста и безпокойна женственост... „След народната поезия – пише той – Багряна у нас първа – като жена – погледна така свободно и широко на света“ и включва от нея двадесет и две стихотворения, преди още тя да е издала първата си стихосбирка „Вечната и святата“[17].

За жалост, в тази антология Величков, както и някои други съставители на антологии през 20-те години на XX век, не включва стихотворения на Екатерина Ненчева – поетеса със свой специфичен облик. Озадачаващо е, че в предговора си не споменава и нищо за любовната лирика на Вазов, от когото включва само няколко стихотворения. Може би причината за това е разбирането му, че „коренът“, от който избуява Вазовото творчество, е „обичта към родината“[18].

Всъщност Ат. Величков не само проследява любовната тема в лириката на отделните творци, но и често споделя наблюденията си върху цялостния им художествен свят, изграждайки по този начин малки и концентрирани творчески портрети.

Обобщавайки наблюденията си за любовната лирика на българските поети, Величков твърди, че тя не е „завършено изразена“ и не стига върховете на народната любовна песен, че най-честият мотив в нея е копнежът, доминира трагиката на раздялата  и че „Свенливият реализъм“ е характерен не само за отделния поет, той има корена си във времето, в племето, в земята...“.

С рецензия за „Ерос и Психея“ се отзовава Георги Константинов, който отбелязва, понякога и с ирония, малко плюсове и повече минуси за антологията: „г. Величков има усет за развитието на нашата лирика“, антологията е „интересна, но не твърде сполучлива“ и излага причините за това – „има много баласт, слаби стихове, не се чувствува ръката на критика, грешката на г. Величков е, че от една антология е искал да прави история и философия дори“, стилът му е „надут“[19].

Сред литературнокритическите текстове на Ат. Величков правят впечатление четирите му рецензии за творби на Йордан Йовков, създаващи своеобразен тематичен корпус за забележителния белетрист. През 1927 г. той публикува рецензия за сборника му с разкази „Последна радост“[20], която е всъщност задълбочена статия, илюстрираща внимателния прочит на творбите на автора, прецизното вглеждане в конкретната художествена тъкан. Той обръща внимание на „широката фабула“ у Йовковите разкази, на ретроспекциите, на това, че в тях „расовата и религиозна межда чезне“, че обикновено има „една жена, която осветлява разказа...“, че белетристът остава „певец“ на Добруджа. Критикът обаче намира, че разказът „Последна радост“ е с утежнена композиция, но откроява  „Песента на колелетата“ – „една песен за човека в одежди на турчин“, в която „нежният драматизъм на болката се топи в оная човечна обич, що лежи в дъното на всеки Йовков разказ“. И споделя: „От новото поколение белетристи след Вазова никой не ни е тъй свой като него“.

Във втората рецензия – „Песента на колелетата“, четвърти том разкази от Йовков, Величков сякаш продължава размислите от първия си текст за писателя и допълва свои наблюдения за „Жетварят“, забелязва художника анималист, обвързва името на твореца с болката по „разлъчена“ тогава Добруджа. [21]

През 1935 г. критикът публикува рецензия за романа „Чифликът край границата“[22] и към познатото допълва нови черти у художника: избягване на социалното, романтично очертаният свят на миналото, неудържимата разруха в настоящето. 

Вниквайки в Йовковия свят, той се вглежда в композицията на творбата, в героите, извежда характерни за твореца мотиви и лайтмотиви, откроява ключови особености на поетиката, акцентирайки на нови художествени особености, но и забелязва нещо константно в неговия свят, свързано с образите и мъдростта, която внушават.

По-късно, през 1939 г. – откликва и за сборника „Ако можеха да говорят“[23], за който твърди: „авторът се изправя като анималист в целия си ръст – най-добрият в нашата белетристика“. Оценките на Ат. Величков за Й. Йовков са част от онези жалони, маркиращи в периода между двете световни войни ключови особености от поетиката на белетриста, които в следващите десетилетия се доразгръщат в българското литературознание. По-късно, живеещ с особената „магичност“ на Йовковия свят и по повод „Старопланински легенди“, пише в писмо до Константин Щъркелов: „Вечер, на сон грядущий, прочети по една легенда и ще видиш, че времето ти не ще отиде напразно“[24].

С присъщата си проникновеност Величков се отзовава за книгата „Без деца“ от Константин Петканов[25], като извежда на преден план у художника неговата „жива връзка“ със средата, която пресъздава, твърди, че „за пръв път български белетрист се спира на страдалческия образ на българската селянка – по всички мъченически завои на волята ѝ да стане майка“, обръща внимание на стила на писателя.

Редица още интересни наблюдения може да се срещнат у критика, чиито текстове звучат като жива тъкан, която пулсира. Срещаме ги и в студията за лириката на Константин Величков, този Дон Кихот в България, който толкова му импонира; в текста му за Тодор Влайков, в текстовете за романа „Кръв“ и за сборника с разкази „Трета класа“ от Константин Константинов, или за белетриста Добри Немиров и др.

Силно е неговото присъствие и на страниците на сп. „Философски преглед“, където са отпечатани студиите му „Народната религиозна песен“ и „Жената в творчеството на Г. П. Стаматов“. Първата студия е посветена на Васил Стоин. В писмо до Константин Щъркелов критикът изповядва:

Здравей, Кочо, душа волна, измъчена от страстите на всекидневието. Отдавна се канех да ти изпратя тая стара статия. Ако имаш време и желание, някоя вечер на сон грядущий, прелисти я. Тя може да се преработи, разшири и допълни, но за това трябва ровене, което е приятна работа, и – по-спокойно време. Написана е случайно – бай Васил Стоин бе приготвил за издаване народни песни и ме покани да напиша нещо като предговор...[26].

В изданията на Васил Стоин не се откри този предговор, но на страниците на сп. „Философски преглед“ текстът излиза. В анализа на Величков блика цялата му любов към народното творчество, неговата висока култура, дълбокото съпреживяване на безценното фолклорно богатство, което той забелязва и оценява и в личните художествени изповеди на писателите.

Втората излиза и като самостоятелен отпечатък на впечатляващото списание. Екземпляр от отпечатъка, с посвещение от Ат. Величков „На страстния театрал Д-р Мих. Стоянов. Ат. Величков“, се съхранява в Библиотеката на Института за литература към БАН. Тук отново изпъква фактът, че критикът познава детайлно творчеството на автора, прави интересни и точни характеристики, анализира конкретно, обобщава... И както обикновено, той започва с някакво ключово наблюдение за писателя, което впоследствие разгръща, като се аргументира с множество творби. „Г. П. Стаматов е писател на жената – пише авторът, – в нашата белетристика никого не е интересувал тъй много и жадно нейният образ, нейните преображения, падения и нейната неизчерпаема същина, колкото него“. И следва вглъбеният разрез на едно творчество, в което се открояват съдбите на жените, образът на селската учителка, Стаматовата „хирургическа смелост“, социалните акценти на казаното от него, наблюденията му върху психологията на женските образи или дори върху интериора в творбите му, докато очертае специфичното в лицето на твореца.

Сред статиите на Величков прави впечатление и „Образът на майката в българската поезия“[27], в която извежда тезата, че майката е един от „дълбоко почувстваните образи у българските поети“, в народната поезия той е „най-богатият“ и крие в себе си „многоликия образ на самия живот“. Критикът обръща внимание на нравствения патос в изобразяване ликът на майката в творбите на Д. Чинтулов, И. Вазов, П. Тодоров, Ел. Пелин, Й. Йовков, К. Петканов и др., откроява Ботев като творецът, който особено съкровено разкрива образа на майката,  а за  Ел. Багряна е категоричен, че тя пресъздава този образ „с българска простота, каквато я има само в народната песен“.

 Величков живее със света на литературата. В статията си „Нашата литературна критика“[28] фиксира някои причини, които спъват развитието на литературната критика в България и заключава, че може би още не се е родил големият критик. Тук той не е точен, защото в периода между двете световни войни се открояват редица имена на талантливи български критици.

Интересна е и статията му „Културната роля на читалището“[29]. Излагайки своята позиция, критикът откроява българското читалище като културна демократична институция с важна роля в духовния път на българите още преди Освобождението, когато, наред с манастирите, е „параклис“ на българския дух. Авторът подчертава, че е създадено в резултат на „духовния глад“ на българите с безкористна и силна воля за българско дело; припомня щедрото дарителство в полза на читалищата, свързвайки това с „жажда за обществена дейност и преданост на общото дело“. Изтъква, че „читалището се заражда само, без чуждо и външно внушение...“; че то е „свободна рожба на волен дух, свободно в почини“, където „най-добре личи българското себеотрицание, всеотдайност, чудно безкористие“; че дейността му опровергава „българския сепаратизъм и себичност“, че читалища трябва да има и в най-малките населени места.

Емоционално е словото му и за значението на българската книга. В нея той вижда онези достойни хора, които се отдръпват от „мегданския шум“ за своята мълчалива и безкористна работа. „Опората е пак в българската книга – казва той – там, дето българският дух е оставял кървавите дири на своя опит, съмнение, възмогване и въплъщение. Колко много наши книги са не само хубави паметници, но и пожари, които светят и днес, незаглъхнали панихиди, живи рани и жажди, бликащи безспирно в пустинята на времето...“[30].

С антологията, която съставя – „Ерос и Психея“, със своите студии и статии, свързани с българската литература и с духовния път на българите, Атанас Величков се откроява като непренебрежим творец на словото, част от българската интелигенция от периода между двете световни войни.

Людмила Хр. Малинова

Библиография